Вуду

— Ах ти, проклетнико!

— Хей, фъстъченото масло и сандвичите с лук са страхотни, ще знаеш.

— Обичам те — призна той.

— Радвам се — отвърна тя,

Имаше известно подобрение.

Тя все още не съумяваше да си признае, че и тя го обича. Но той не се тревожеше особено. Знаеше, че е така.

Беше седнал на края на леглото и се обличаше.

Тя седеше от другата страна и слагаше синия си пеньоар.

И двамата се сепнаха от внезапно рязко движение. Един поставен в рамка плакат от художествена изложба на Джаспар Джоунс се откъсна от куката си и излетя от стената. Беше голям плакат, метър и двайсет на осемдесет сантиметра, поставен зад стъкло. Известно време сякаш висеше във въздуха, после се удари в пода до леглото с оглушителен трясък.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Джак.

— От какво ли се получи това? — зачуди се Ребека. Плъзгащата се врата към килера се отвори с удар, трясна се, отвори се пак.

Скрин с шест чекмеджета се отдели от стената, наклони се към Джак, той отскочи и тежката мебел се удари в пода със звука на бомбена експлозия.

Ребека се дръпна към стената и застана там — скована и ококорена, със свити в юмруци ръце.

Въздухът бе студен. В стаята се надигна вихрушка. Не само течение, а вятър силен почти като по улиците отвън. А студеният вятър нямаше откъде да влезе — вратата и прозорецът бяха добре затворени.

Сега изглежда невидими ръце сграбчиха пердетата на прозореца и ги отскубнаха от релсата им. Пердетата се скупчиха на пода, а самата релса също бе изтръгната от стената и хвърлена настрани.

Чекмеджетата от нощните шкафчета излязоха целите и паднаха на пода, като разсипаха съдържанието си.

Няколко парчета от тапетите започнаха да се белят от стените — от тавана надолу.

Джак се обръщаше насам-натам уплашен и объркан, не знаеше какво да направи.

Огледалото на тоалетката се напука. Невидимият посетител смъкна одеялото от леглото и го запрати върху преобърнатия скрин.

— Стига! — извика Ребека към въздуха. — Стига толкова!

Невидимият нашественик не се подчини. И горният чаршаф бе изтеглен от леглото. Завъртя се във въздуха, сякаш бе оживял и се бе научил да лети; отлетя в ъгъла на стаята и се нагъна там отново безжизнен.

Два от краищата на подпъхнатия долен чаршаф също излязоха изпод матрака. Джак го сграбчи. И другите два края изхвръкнаха.

Джак се опита да задържи чаршафа. Жалките усилия да се задържи силата, която рушеше стаята, бяха безсмислени, но в момента правеше само това, макар че просто трябваше да се сети за нещо друго. Чаршафът беше дръпнат от ръцете му така силно, че той загуби равновесие. Препъна се и падна на колене.

Портативният телевизор сам се включи върху стойката си на колелца в единия край на стаята с усилен до краен предел звук. Дебела жена танцуваше ча-ча с една котка, а огромен хор пееше възхвала на котешкото шоу „Пърина“. Джак се изправи на крака.

Долният чаршаф бе изтръгнат от леглото, вдигнат във въздуха и запратен към Ребека.

По телевизията Джордж Плимптън крещеше като бабун за преимуществата на кабелната телевизия.

Матракът вече бе оголен. Калъфът му се нагъна, после в него се появи процеп. Платът се скъса в средата, от край до край, и плънката изскочи заедно с няколко развити пружини, които затанцуваха като змии под такта на несъществуваща музика.

Отлепиха се нови парчета от тапета. По телевизията рекламен агент за Американското дружество за говеждо месо крещеше нещо за преимуществата от яденето на месо, а покрай него в кадъра се печеше пържола.

Вратата на килера се трясна така силно, че донякъде изскочи от улея си и задрънча назад-напред.

Телевизионният екран се пръсна. Едновременно със звука от строшено стъкло отвътре нещо просветна и се появи малко дим.

Тишина.

Спокойствие.

Джак погледна Ребека.

Тя изглеждаше стресната. И ужасена.

Телефонът иззвъня.

В мига, когато Джак го чу, той знаеше кой се обажда. Грабна слушалката, опря я до ухото си, но не каза нищо.

— Задъхан сте като куче, детектив Досън — започна Лавел. — Развълнуван ли си? Явно малката ми демонстрация ти е доставила удоволствие.

Джак трепереше така силно, че нямаше доверие на гласа си. Не отговори, защото не искаше да показва на Лавел колко е уплашен.

Освен това Лавел изглежда не се интересуваше какво ще му каже Джак; не изчака достатъчно, за да чуе възможния отговор. Бокорът продължи:

— Когато видиш децата си — мъртви, разкъсани, с извадени очи и изядени устни, с пръсти, изпохапани до кокал, помни, че би могъл да ги спасиш. Помни, че ти им написа смъртната присъда. Отговорен си за смъртта им точно колкото ако си ги видял да вървят по релсите и не си ги предупредил за приближаващия влак. Ти захвърли живота им, като че ли за тебе те са просто смет.

От Джак избликна водопад от думи преди и да усети, че е започнал да говори:

— Мръсен мазен копелдак, да не си посмял да ги докоснеш! Ти по-добре…

Лавел беше затворил.

— Кой… — започна Ребека.

— Лавел.

— Искаш да кажеш… че всичко това?

— Вече вярваш ли в черна магия? Магьосничество? Вуду?

— О, Боже.

— Аз със сигурност вече вярвам.