Вуду

— Не са. Щяха да ни кажат, ако е бил ранен. Сигурно биха ни завели и до болницата, за да го видим

— Съмнявам се. Те се опитват да пазят децата от такива лоши случки.

— Ще престанеш ли да се тревожиш, за Бога? Татко е добре. Ако е бил прострелян или нещо друго, леля Фей и чичо Кийт щяха досега да са научили.

— Но те може би знаят.

— Ако те знаеха, щяхме да разберем и ние.

— Как?

— Щеше да си проличи, дори и да се опитваха да го прикрият.

— Как щеше да си проличи?

— Щяха да се държат с нас другояче. Биха се държали странно.

— Те винаги се държат странно.

— Искам да кажа странно в друг смисъл. Щяха да бъдат прекалено любезни към нас. Щяха да ни глезят, защото щяха да ни съжаляват. И мислиш ли, че леля Фей би критикувала татко цяла вечер, както направи, ако знаеше, че е прострелян и лежи в някоя болница.

— Е… не. Сигурно си права. Дори и леля Фей не би направила това.

Престанаха да говорят.

Пени лежеше с подпряна върху възглавницата глава и се вслушваше.

Нищо не се чуваше. Само вятърът отвън. А отдалече бръмчене от снегорини.

Погледна през прозореца — правоъгълник от смътна снежна видимост.

Дали духовете щяха да дойдат през прозореца?

През вратата?

Може би щяха да се промъкнат през пукнатина покрай паркета или да влязат като дим и да се втвърдят, когато напълно са проникнали в стаята. Вампирите правят такива неща. Беше го гледала в един от старите филми за Дракула.

Или пък щяха да излязат от килера.

Отправи поглед към най-тъмния ъгъл на стаята, където беше килерът. Не можеше да види вратата му — само мрак.

Може би до задната част на килера водеше вълшебен, невидим тунел, който можеше да се види и да се използва само от духовете.

Това беше смешно. Наистина ли? И самата мисъл за духовете беше смешна и все пак ги имаше; тя ги беше видяла.

Дишането на Дейви стана дълбоко, бавно и ритмично. Той бе заспал.

Пени му завиждаше. Знаеше, че тя вече никога няма да заспи.

Времето минаваше. Бавно.

Погледът й сновеше по тъмната стая. Прозорецът. Вратата. Килерът. Прозорецът.

Не знаеше откъде ще дойдат духовете, но беше сигурна, напълно сигурна, че щяха да дойдат.

13

Лавел седеше в тъмната си спалня.

Нови убийци се бяха вдигнали от ямата и бяха изпълзели в нощта, в бруления от бурята град. Скоро и двете деца на Досън щяха да бъдат заклани, щяха да бъдат превърнати в обикновени купчини мъртво месо.

Мисълта радваше и вълнуваше Лавел. От нея дори получи ерекция.

Ритуалите го бяха изсушили. Не физически или умствено. Той беше нащрек, чувстваше се свеж и силен. Но силите му на бокор се бяха изчерпали; беше време да ги възстанови. В момента той беше бокор единствено по име — изсушен така, той всъщност бе само човек, а не му се харесваше да бъде само човек.

Прегърнат от мрака, той се пресегна нагоре с ума си — през тавана, през покрива на къщата, през снежния въздух към енергията на злото, която плуваше през големия град. Внимателно отбягваше теченията от благотворна енергия, които също бушуваха из града, защото от тях нямаше никаква полза; всъщност те представляваха заплаха за него. Потапяше се в най-тъмните и най-зловонните въздушни течения и ги оставяше да се влеят в него, докато успя да напълни отново резервоарите си.

След минути се прероди. Сега вече беше нещо повече от човек. По-малко от божество, да. Но много, много повече от обикновения човек.

За тази вечер имаше да извърши още една магия и той с радост очакваше да дойде моментът. Щеше да унижи Джак Досън. Накрая щеше да накара Досън да разбере колко страховита е силата на изкусния бокор. И тогава, след като децата на Досън бъдат унищожени, той щеше да осъзнае колко глупав е бил да ги изложи на такъв риск, като е предизвикал бокора. Щеше да види колко лесно е било да ги спаси — просто като преглътне гордостта си и се оттегли от разследването. Тогава за детектива щеше да стане ясно, че той самият е подписал смъртната присъда на децата си и това ужасно разкритие щеше да го съсипе.

14

Пени седна в леглото си и за малко не извика леля Фей.

Беше чула нещо. Странен, остър писък. Не беше човешки. Беше слаб. Много отдалеч. Може би в друг апартамент, няколко етажа по-надолу в сградата. Писъкът изглежда бе достигнал до нея през отоплителните тръби.

Зачака напрегнато. Минута. Две минути. Три.

Писъкът не се повтори. А нямаше и други неестествени звуци.

Но тя знаеше какво бе чула и какво значеше то. Бяха тръгнали към нея и Дейви. Вече ги търсеха. Скоро щяха да бъдат тук.

15

Този път те се любиха бавно, лениво, болезнено нежно; гушеха се, мърмореха си без думи и нежно-нежно се галеха. Поредица от замечтани усещания — чувство, че се носиш по водата, че си въплътил единствено слънчевата светлина и други видове енергия; възторжено изпадане в безтегловност, пропадане. Този път между тях нямаше толкова секс, колкото емоционално свързване, духовен обет, извършен чрез плътта. И когато накрая Джак бликна дълбоко в кадифените й недра, той усети, че сякаш се слива и разтапя, става част от нея, а почувства че и тя изпитва същото.

— Това беше чудесно.

— Съвършено.

— По-хубаво ли беше от фъстъчено масло и сандвичи с лук?

— Почти толкова.