Вуду

Джак накрая започна да разбира Ребека Чандлър — защо беше такава. Дори му стана ясно защо хладилникът е така претъпкан — след детството, изпълнено с толкова неприятни изненади, неочаквани удари и безпокойство, добрият запас от продукти беше един от начините й да спечели малко сигурност, да се усети в безопасност. Разбирането увеличи уважението му към нея и вече сериозните му чувства. Тя беше много специална жена.

Имаше чувството, че тази нощ е една от най-важните в живота му. Дългата самота след смъртта на Линда накрая се приближаваше към края си. Тук, с Ребека, можеше да започне отново. Едно хубаво начало. Малцина сполучваха да открият две добри жени и получаваха два пъти възможността да бъдат щастливи в живота си. Вървеше му и той го разбираше, а това го караше да се чувства изпълнен със сили. Въпреки деня, изпълнен с кръв, обезобразени трупове и заплахи за смъртоносна разправа, той предусещаше златно бъдеще за двамата. В края на краищата всичко щеше да се подреди добре. Нищо не можеше да тръгне зле. Нищо не можеше да тръгне зле.

10

— Убий ги, убий ги — заповяда Лавел.

Гласът му отекна в ямата, проехтя като отправен в дълбок тунел.

Неясният, пулсиращ, повдигащ се, аморфен под на ямата изведнъж стана по-деен. Той забълбука, развълнува се, преобърна се. В стопеното вещество, подобно на лава — което би могло да е на разстояние една ръка или пък на десетки километри надолу — нещо започна да се оформя.

Нещо чудовищно.

11

— Когато са убили майка ти, ти си била само…

— На седем години. Навърших ги месец преди да умре.

— Кой те отгледа след това?

— Отидох да живея при родителите на майка си.

— Там добре ли беше.

— Те ме обичаха. Така че беше добре известно време.

— Само известно време?

— Дядо ми умря.

— Още една смърт?

— Винаги има още една.

— Как?

— Рак. Вече бях виждала внезапна смърт. Беше ми време да се запозная и с по-бавната.

— Колко бавна?

— Той се предаде две години, след като бяха поставили диагнозата. Изтля — отслабна трийсет килограма преди края, загуби цялата си коса от радиевите процедури. Видът и действията му бяха напълно променени през последните няколко седмици. Беше ужасна картина.

— Ти на колко години беше, когато той умря?

— На единайсет и половина.

— И тогава останахте само ти и баба ти.

— Няколко години. Тя умря, когато навърших петнайсет години. Сърцето. Не беше съвсем внезапно. Но не и особено бавно. След това бях поставена под съдебна опека. Прекарах следващите три години, докато навърших осемнайсет, в домовете на различни настойници. Всичко четири. Така и не се сближих с някой от настойниците си — не си го позволявах. Непрекъснато настоявах за смяна. Защото вече, макар и толкова млада, разбирах, че да обичаш хората, да зависиш от тях, да имаш нужда от тях е просто много опасно. Любовта е просто предпоставка за повече страдания. Тя е килимчето, което измъкват изпод краката ти, тъкмо когато си решил, че всичко ще бъде наред. Ние всички сме така преходни. Така уязвими. А животът е толкова непредсказуем.

— Но това не бива да бъде основание да държиш да вършиш всичко сам — възрази Джак. — Не виждаш ли, че всъщност точно това е причината да имаме нужда от хора, които да обичаме, хора, с които да споделим живота си, пред които да разкрием сърцата и умовете си, хора, на които да, се облегнем, които да ценим, които да зависят от нас, когато на тях им е нужно да знаят, че не са сами. Да обичаш приятелите и семейството си, да знаеш, че те обичат теб — ето какво ни предпазва от мисълта за празнотата, която очаква всички ни. Като обичаме и като разрешаваме да ни обичат, ние влагаме значение и стойност в живота си; затова не сме просто още една разновидност в животинското царство която се е вкопчила в надеждата за оцеляване. Чрез любовта, поне за малко, можем да забравим омразния мрак където свършва всичко.

Задъха се и се учуди от думите си, сам се изненада, че е мислил всичко това. Тя плъзна ръка по гърдите му и го притисна:

— Прав си. С част от себе си съм сигурна, че говориш истината.

— Хубаво.

— Но у мене има и друга част, която се бои и не ми позволява да обичам или да бъда обичана, никога вече. Частта, която не може да си позволи да загуби всичко пак. Частта, за която самотата е за предпочитане пред толкова загуба и болка.