Вуду

През Джак премина тръпката на желанието. Възхищаваше се на изцяло променения й вид сега, само час след последната им среща в участъка. Вече не беше ледената девица. Не бе викингската жена. Изглеждаше по-дребна — не по-ниска, Но с по-тесни рамене, по-тънък кръст и изобщо по-нежна, по-крехка и повече приличаше на момиче отколкото преди.

Докато осъзнае какво прави, той се озова зад нея и сложи ръце на раменете й.

Тя не се стресна. Беше го усетила да се приближава. А може би дори бе искала, той да отиде при нея.

В началото раменете й бяха неподатливи под ръцете му, а цялото й тяло сковано.

Той отмести косата и целуна шията й, обсипа с целувки гладката, сладка кожа.

Тя се отпусна и се облегна назад към него.

Той плъзна ръце по нея, около издатината на бедрата й.

Тя въздъхна, но не проговори.

Той я целуна по ухото.

Плъзна ръка и я постави върху гърдата й.

Тя изключи котлона на газовата печка, върху който се топлеха зеленчуците с фиде.

Вече я бе обгърнал — и двете му ръце бяха върху гладкия й корем.

Наведе се над рамото й и я целуна отново по шията. През устните си, опрени до еластичната кожа, той усети силния пулс по артерията й — ускоряваше се все повече.

Тя като че ли се стопяваше в него.

С никоя жена, освен със загубената си съпруга, не бе усещал подобна близост.

Тя притисна гърба си към него.

Той бе така възбуден, че го болеше.

Тя измърка тихо като котка.

Ръцете му не можеха да останат на едно място — нежно и бавно се движеха по тялото й.

Тя се обърна към него.

Целунаха се.

Горещият й език беше бърз, но целувката бе продължителна и бавна.

Когато се отделиха — само на сантиметри, за да поемат дъх, — очите им се срещнаха и нейните имаха толкова ярък зелен оттенък, че изглеждаха почти нереални, но той съзря истински копнеж в тях.

Още една целувка. Тази бе по-силна от предишната, по-жадна.

После тя се отдръпна. Пое ръката му.

Излязоха от кухнята. През хола.

В спалнята.

Тя включи малка лампа с кехлибарен абажур. Не беше силна. Сенките бавно се отдръпнаха, но не изчезнаха.

Тя свали пеньоара си. Под него не носеше нищо.

Изглеждаше като направена от мед, масло и каймак.

После го съблече.

Много минути след това, на леглото, когато най-накрая бе проникнал в нея, той произнесе името й с известно учудване, а тя каза неговото. Това бяха първите думи помежду им, откакто бе поставил ръце около раменете й в кухнята.

Намериха мек, предразполагащ и задоволяващ ритъм, който доставяше удоволствие и на двамата върху хладните чаршафи.

6

Лавел седеше на масата в кухнята загледан в радиото. Старата къща се разтърсваше от вятъра. Лавел се обърна към невидимото присъствие, което използваше радиото като точка за контакт с този свят:

— Трябва ли да убия децата му още тази вечер, без да се бавя повече?

— Дааа.

— Но ако убия децата му, няма ли опасност Досън да започне да ме търси още по-настоятелно?

— Убий ги.

— Значи мислиш, че смъртта им ще прекърши Досън?

— Дааа.

— Ще доведе ли до емоционален и мисловен срив?

— Дааа.

— Ще го съсипе ли?

— Дааа.

— Това съвсем сигурно ли е?

— Той ги обича мнооого.

— Няма ли някакво съмнение в това как ще реагира той? — настояваше Лавел.

— Убий ги.

— Искам да съм сигурен.

— Убий ги. Брутално. Трябва да бъде мнооого брутално.

— Ясно. Бруталността ще успее да прекърши Досън. Така ли е?

— Дааа.

— Готов съм да направя всичко, за да го махна от пътя си, но искам да бъда абсолютно сигурен, че всичко ще стане така, както аз искам.

— Убий ги. Сссмачкай ги. Ссстроши костите им и изтръгни очите им. Нарежи езиците им. Накълцай ги, като че ли са две прасета за заколване.

7

Спалнята на Ребека. По прозореца меко се удряха снежинки. Те лежаха по гръб един до друг хванати за ръце под кехлибарената светлина.

— Не мислех, че ще стане пак — обади се Ребека.

— Какво?

— Това.

— О.

— Мислех, че снощи беше… изключение.

— Наистина ли?

— Сигурна бях, че няма да се любим отново.

— Но го направихме.

— Наистина.

— Боже, и то как!

Тя замълча.

— Съжаляваш ли? — попита той.

— Не.

— И не мислиш, че сега е последният път, нали?

— Не.

— Не може да е последният. След като ни е толкова добре заедно.

— Толкова добре ни е заедно.

— Ти можеш да бъдеш така нежна.

— А ти така твърд.

— Груб.

— Но истински.

Пауза.

После тя подхвана:

— Какво става с нас?

— Не е ли ясно?

— Не напълно.

— Сближихме се.

— Но как стана толкова бързо?

— Не беше бързо.

— През цялото време само ченгета, партньори…

— Повече от партньори.

— … после изведнъж — бам!

— Не беше изведнъж. Аз отдавна се привързвам към тебе.

— Така ли?

— От няколко месеца, така или иначе.

— Не съм го осъзнавала.

— Дълго, дълго, бавно привързване.

— Защо не съм разбрала?

— Разбирала си. Подсъзнателно.

— Може би.

— Аз се чудя само, защо така упорито се съпротивляваше.

Тя не отговори.

— Смятах, че може би си ме намирала за отблъскващ.

— Намирам те за неотразим.

— Тогава защо се противеше?

— Това ме плаши.

— Какво те плаши?

— Това. Да имам някого. Да обичам някого.

— А какво те плаши?

— Възможността, че може да го изгубя.

— Но това е глупаво.

— Не е.

— Трябва да поемеш риска, че може да изгубиш нещо…

— Знам.

— … защото иначе то няма и да започне.

— Може би така е най-добре.

— Да не започва изобщо?

— Да.