Вуду

Беше глас, съставен от прах и мумифицирани останки:

— Аз чакам.

Беше глас от суха хартия, кварц и съчки, глас от незапомнени времена, горчиво студен като нощта сред звездите, нащърбен, шиптящ и зъл.

Би могъл да е някой от стотиците хиляди демони, пълнокръвно божество на някоя от древните африкански религии или духът на умрял човек, отдавна запратен в ада. Нямаше как да се каже какво е точно, а Лавел нямаше властта да го накара да произнесе сам името си. Каквото и да беше, щеше да може да отговори на въпросите му.

— Аз чакам.

— Ти знаеш ли за работата ми тук?

— Дааа.

— Работата, свързана с фамилията Карамаза.

— Дааа.

Ако Бог бе дарил змиите с дар слово, те биха звучали тъкмо така.

— Познаваш ли детектива, оня Досън?

— Дааа.

— Той ще накара ли шефовете си да го снемат от случая?

— Никога.

— Ще продължи ли проучванията си по вуду-то?

— Дааа.

— Предупредих го да спре.

— Няма да спре.

В кухнята бе станало изключително студено въпреки парното в къщата, което работеше добре и пращаше топли струи през отворите в стените. Въздухът освен това изглеждаше плътен и мазен.

— Какво трябва да направя, за да държа Досън настрани?

— Ти знаеш.

— Кажи ми.

— Ти знаеш.

Лавел облиза устни и прочисти гърлото си.

— Трябва ли да убия децата му още тази вечер, без да се бавя повече?

5

Ребека отвори вратата.

— Някак помислих, че ще си ти.

Той стоеше разтреперан на площадката:

— Вън е започнала страхотна виелица.

Тя бе облечена със син пеньоар, носеше чехли. Косата й бе меденожълта. Беше разкошна. Не каза нищо. Само го гледаше.

— Да — продължи той, — наистина е бурята на века. Може би е началото на нова ледникова ера. Краят на света. Запитах се с кого ли най-много искам да бъда, ако наистина е краят на света…

— И реши, че това съм аз.

— Не съвсем.

— О?

— Просто не знаех къде да открия Жаклин Бисет.

— Значи аз съм на второ място.

— А не знаех и адреса на Ракел Уелч.

— Трета.

— Но от четири милиарда души на земята трета не е толкова лошо.

Тя почти му се усмихна.

— Може ли да вляза? — попита той. — Виж, вече съм си свалил ботушите. Няма да ти изцапам килима. И имам много добри обноски. Никога не се уригвам и не си чеша задника пред хора — поне не нарочно.

Тя отстъпи.

Той влезе.

Затвори вратата след него и го попита:

— Тъкмо се канех да приготвя нещо за хапване. Ти гладен ли си?

— Какво предлагаш?

— Неканените гости нямат право да са капризни.

Влязоха в кухнята и той остави палтото си върху облегалката на един стол.

— Сандвичи с ростбиф и супа — съобщи тя.

— Каква супа по-точно?

— Зеленчуци с фиде.

— Домашна ли е?

— От консерва.

— Добре.

— Добре?

— Аз мразя домашните манджи.

— Сериозно?

— В тях има прекалено много витамини.

— Как може да са прекалено много?

— Може. От притока на енергия се изнервям.

— Аха.

— И домашното ядене е с прекалено много подправки — добави той.

— Дразнят небцето.

— Ти разбираш! Давай ми всеки ден консерви.

— В тях никога няма прекалено много подправки.

— Те са хубави и леки; добри са за храносмилането.

— Аз ще подредя масата и ще стопля супата.

— Добре.

— Ти нарежи ростбифа.

— Готово.

— В хладилника е, в целофан. На втория рафт, мисля. Внимавай.

— Защо? Да не е жив?

— Хладилникът е доста претъпкан. Ако не внимаваш, като го вадиш, може да предизвикаш лавина.

Той отвори хладилника. На всеки рафт имаше по два-три реда пакети с храна, поставени един върху друг. Преградите по вратата бяха препълнени с бутилки и консерви.

— Да не би да те е страх, че правителството може да забрани храната? — попита той.

— Обичам повечето неща да са ми под ръка.

— Забелязах.

— За всеки случай.

— Ако случайно Нюйоркската филхармония се отбие на закуска.

Тя не отговори.

— В повечето супермаркети няма такъв голям избор — продължи той.

Тя изглежда се притесни и той заряза темата.

Но беше странно. В хладилника цереше хаос, макар че всичко останало в апартамента бе прибрано, подредено, Дори спартанско на вид.

Откри ростбифа върху чиния с туршия, която бе поставена върху ябълков пай във фабричната кутия, под опаковка швейцарско сирене, закрепено между изоставени блюда с месо от едната страна и части от пиле от другата, пред три буркана конфитюр.

Известно време работеха мълчаливо.

Мислеше си, че ще бъде лесно да говорят за онова, което се бе случило снощи, когато накрая се изправят лице в лице. Сега обаче се чувстваше неловко. Не можеше да реши как да започне, какво да каже най-напред. Прякото настъпление бе най-доброто, разбира се. Трябваше да каже: Ребека, накъде оттук? Или може би: Ребека, за тебе това не значи ли толкова много колкото за мене? А може би дори: Ребека, обичам те. Но всичко, с което би могъл да започне, му изглеждаше или банално, или прекалено рязко, или просто тъпо.

Мълчанието се проточи.

Тя постави салфетки, чинии и прибори на масата.

Той разряза първо месото, а после един голям домат.

Тя отвори две консерви със супа.

От хладилника той избра туршия, горчица, майонеза и два вида сирене. Извади и хляб от кутията.

Тя бе застанала до печката с гръб към него и бъркаше тенджерата със супа. Косата й меко проблясваше над синия пеньоар.