Вуду

— После… баща ти е отказал да даде парите не оня кучи син или какво?

— Не. Татко му даде парите. Всичките.

— И изобщо не се е съпротивлявал?

— Никак.

— Но съгласието му не е помогнало.

— Не. На наркомана му имаше нещо, сигурно е бил в криза. Нуждата му беше като нещо противно, лазещо в главата му, предполагам, и това го правеше раздразнителен, зъл и луд към целия свят. Знаеш ги какви стават. Така че, според мен, е искал да убие някого повече, отколкото са му трябвали парите. И той… просто… дръпна спусъка.

Джак я прегърна и я притегли към себе си.

— Два изстрела — добави тя. — После мръсникът избяга. Само един от куршумите бе засегнал баща ми. Но… го уцели… в лицето.

— Боже! — Джак си мислеше за шестгодишната Ребека в кухнята на закусвалнята, която наднича през завесите и гледа простреляното лице на баща си.

— Беше калибър 45.

Джак се намръщи, помисли си колко мощен е този пистолет.

— Патрони дум-дум — допълни Ребека.

— О, Боже.

— Татко изобщо нямаше шанс при изстрел от упор.

— Не се измъчвай с…

— Отнесе главата му.

— Стига си мислила за това.

— Мозък…

— Изкарай го от съзнанието си.

— … парченца череп…

— Било е преди много време.

— … цялата стена в кръв…

— Шшт сега. Шшт.

— Има и още за разказване.

— Не трябва да го изливаш всичко наведнъж.

— Искам да разбереш.

— Има време. Аз съм тук. Ще почакам. Има време.

8

В ламаринената барака Лавел се бе навел над ямата. С две церемониални ножици с малахитени дръжки той отряза и двата края на кордата едновременно.

Снимките на Пени и Дейви Досън паднаха в дупката и изчезнаха сред трептящите, оранжеви отблясъци.

Остър, нечовешки вик долетя от дълбините й.

— Убий ги — заповяда Лавел.

9

Още в леглото на Ребека. Още ръка за ръка.

— Полицията разполагаше само с моето описание за издирването — продължи тя.

— Шестгодишното дете не е най-надеждният свидетел.

— Работиха много сериозно, опитваха се да се доберат до всяка възможна улика за мръсника, който бе застрелял баща ми. Наистина работиха добре.

— И хванаха ли го изобщо?

— Да. Но много късно. Прекалено късно.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж, той прибра двеста долара от обира на закусвалнята.

— Ей?

— Това беше преди двайсет и две години.

— Така.

— Двеста долара тогава бяха много повече пари. Не бяха богатство. Но много повече отколкото сега.

— Все още не виждам накъде биеш.

— За него това е било лесна печалба.

— Не кой знае колко. Убил е човек.

— Но не беше нужно. Той е искал да убие някого този ден.

— Добре. Ясно. С извъртяното си съзнание е решил, че е лесно.

— Минаха шест месеца…

— И ченгетата изобщо не са го усетили, нали?

— Да. Така че на мръсника всичко му се е струвало все по-лесно и по-лесно.

На Джак чак му прилоша от ужас. Стомахът му се преобърна:

— Не искаш да кажеш…

— Да.

— Той се е върнал.

— С пистолет. Със същия пистолет.

— Трябва да е бил откачен!

— Всички наркомани са откачени.

Джак зачака. Не искаше да чуе останалото, но знаеше, че тя ще му каже; трябваше да му каже. Чувстваше се длъжна да му каже.

— Майка ми беше на касата — въздъхна тя.

— Не — тихо се намеси той, сякаш възражението му щеше да промени трагичната история на семейството й.

— Той я надупчи.

— Ребека…

— Изстреля пет куршума в нея.

— Ти… не си видяла и това?

— Не. Този ден не бях в закусвалнята.

— Слава Богу.

— Този път го хванаха.

— Много късно за тебе.

— Прекалено късно. Но тогава разбрах каква искам да стана, като порасна. Исках да стана ченге, така че да спирам типове като оня наркоман, да не им позволявам да убиват майките и бащите на други момиченца и момченца. Тогава още нямаше много жени полицаи — истински ченгета, а не секретарки в участъците или радиооператорки. Нямаше от кого да се уча. Но знаех, че някой ден ще успея. Бях решила твърдо. Докато растях, не съм си мислила нито веднъж, че може да стана нещо друго освен ченге. Дори и през ум не ми е минавало да се женя, да имам деца, да съм майка, защото знаех, че някой само трябва да дойде и да застреля съпруга ми, да ми отнеме децата или да откъсне мене от тях. Тогава какъв е смисълът? Щях да бъда ченге. Нищо друго. Ченге. И това станах. Мисля, че се чувствах виновна за смъртта на баща си. Вярвах, че сигурно съм могла да направя нещо тогава и да го спася. И знам, че се чувствах виновна за смъртта на майка си. Мразех себе си, че не съм дала на полицията по-добро описание на човека, който застреля баща ми, мразех се, че съм се оказала тъпа и ненужна, защото ако им бях помогнала повече, биха го хванали преди да убие мама. Като ченге, което спира други типове като оня наркоман, можех да изкупя вината си. Може би това е аматьорско отношение. Но не чак толкова. Сигурна съм обаче, че то представлява част от мотивировката за работата ми.

— Но няма никакво основание да изпитваш вина — увери я Джак. — Направила си каквото си могла. Била си само шестгодишна!

— Знам. Разбирам го. Но все още изпитвам чувство за вина. Понякога много остро. Предполагам, че то ще си остане, ще избледнява с годините, но никога няма да изчезне напълно.