Вуду

Леля Фей беше срещу масичката на Пени, в другата част на кухнята. Тя се бе заела с приготвянето на вечерята, която бе обявена за седем и половина — пиле с лимон, ориз, задушени зеленчуци. Само в кухнята леля Фей не бе съвсем същата леля Фей. Обичаше да готви, правеше го много добре и изглеждаше съвсем различна тук — по-отпусната и по-мила от обикновено.

Дейви й помагаше да приготви вечерята. Или поне тя го оставяше да си мисли, че й помага. Докато работеха, си приказваха — не за нещо важно, само за това-онова.

— Боже, толкова съм гладен, че мога да изям кон! — обяви Дейви.

— Не е много учтиво да казваш това — сгълча го Фей. — Навежда на неприятни мисли. Трябва просто да кажеш „Много съм гладен“, „Как ми се яде“ или нещо подобно.

— Е, естествено, исках да кажа мъртъв кон. — Дейви съвсем не бе схванал малкия урок на Фей по етикеция. — И то сготвен, разбира се. Не бих ял никакъв суров кон, лельо Фей. Уф-уф! Леле мале, в момента бих изял по много от всичко, което ми сипеш.

— Боже мой, момче, нали яде сладки и пи мляко, когато се върнахме следобед.

— Само две сладки.

— И вече си прегладнял! Ти изглежда нямаш стомах, а бездънна яма!

— Е, почти не съм обядвал — настоя Дейви. — Госпожа Шепърд, тя ми е учителката, ми предложи малко от своя обед, но бяха само гадости. Имаше само кисело мляко и риба тон, а аз мразя и двете. Така че какво направих аз, когато ми предложи да хапна — хапнах малко, за да не я обидя, а после, като не гледаше, изхвърлих останалото.

— Но баща ви не ви ли приготвя обяд? — Гласът на Фей изведнъж стана по-рязък.

— О, разбира се. Но когато няма време, Пени го прави. Обаче…

— Той имаше ли си обяд за училище днес? — обърна се Фей към Пени. — Може ли така да обикаля и да проси!

Пени вдигна очи от списанието си:

— Аз сама му приготвих обяда сутринта. Имаше ябълка, сандвич с шунка, две големи овесени сладки.

— Това изглежда доста добре — кимна Фей. — Ти защо не си го изяде, Дейви?

— Е, заради плъховете, разбира се — отвърна той.

Пени учудено трепна, седна по-изправена на стола си и напрегнато се загледа в Дейви.

— Плъхове? Какви плъхове? — попита Фей.

— Олеле, забравил съм да ти кажа! — плесна се по челото Дейви. — По време на сутрешните занятия в обедната ми кутия трябва да са влезли плъхове. Големи стари грозни плъхове с жълти зъби излизат от каналите или от другаде. Цялата храна беше разкъсана и дъвкана. Брррр! — Случаят явно му беше доставил удоволствие; не беше отвратен от плъховете, които са му изяли обяда — всичко това го бе развеселило, както може да се случи само с малко момче. На неговата възраст произшествието изглеждаше като истинско приключение.

— Дейви? Хм… ти видя ли плъховете? — Устата на Пени изведнъж бе пресъхнала.

— Неее — явно разочарован отвърна той. — Бяха си заминали, когато отидох за обяда си.

— Къде ти беше кутията? — попита Пени.

— В шкафчето ми.

— А плъховете дъвкали ли са и нещо друго там?

— Какво?

— Книги или каквото да е.

— Защо биха искали да ми дъвчат книгите?

— Значи е било само храната?

— Разбира се. Какво друго?

— Вратата на шкафчето затворена ли беше?

— Мисля, че да — кимна той.

— А заключил ли я беше?

— Така ми се струва.

— А кутията с обяда ти не беше ли здраво затворена?

— Трябва да е била. — Той се почеса по главата, докато се опитваше да си спомни.

— Е, явно не е била — намеси се Фей. — Плъховете не могат да отключат вратата, да я отворят и да свалят капака от кутията. Бил си много разсеян, Дейви. Учудваш ме. Сигурна съм, че си изял едната овесена сладка още щом си пристигнал в училище, не си могъл да чакаш, а после си забравил да върнеш капака върху кутията.

— Не е така — възрази Дейви.

— Баща ти не те е учил да подреждаш след себе си — продължи Фей. — Това са неща, с които майките се занимават, а баща ти не им е обръщал достатъчно внимание.

Пени смяташе да им разкаже как е заварила разбито собственото си шкафче, когато отиде на училище тази сутрин. Мислеше да им разкаже дори за нещата от мазето, защото й се струваше, че случката с обяда на Дейви някак би подкрепила нейната история.

Преди Пени да успее да отвори уста обаче, леля Фей заприказва с възможно най-възмутения си глас:

— Бих искала да знам в какво училище ви е изпратил баща ви. Що за мръсна дупка е това, този „Уелтън“?

— Добро училище е — защити го Пени.

— С плъхове? — възкликна Фей. — В никое добро училище няма плъхове. А ако бяха още в шкафчето, когато Дейви е отишъл за обяда си? Можело е да го ухапят. Плъховете са мръсни. Разнасят всякакви болести. Те са отвратителни. Просто не мога да си представя как може да държат отворено училище за малки деца, в което има плъхове. Трябва да се съобщи за това в здравната служба още утре сутринта. Баща ви трябва веднага да направи нещо по тоя въпрос. Няма да му разреша да се бави. Особено когато става дума за здравето ви. Бедната ви майка би била отвратена от такова място, от училище с плъхове по стените. Плъхове! Божичко, плъховете пренасят всякакви болести — от бяс до чума!

Фей продължаваше да нарежда.

Пени престана да я слуша.