Вуду

Опита се да пренебрегне вятъра и хапещия сняг, който бодеше откритото й лице, не обръщаше внимание и на пропастта пред себе си; насочваше очите и ума си само към покрива на съседната сграда. Трябваше да скочи достатъчно далече, за да премине отсрещното перило преди да се приземи на покрива. Ако скокът й се окажеше по-къс и се озовеше върху високата до кръста стеничка, върху тази жалка каменна лента, щеше да загуби равновесие за миг, Дори и да се приземеше на двата си крака. В този миг на най-голяма уязвимост вятърът щеше да я грабне и тя би паднала — или напред, върху покрива, или назад, в пространството между двете сгради. Дори не си позволяваше да си помисли за тази възможност и не гледаше надолу. Стегна мускулите си, опря ръце до тялото си и извика:

— Сега.

Джак я пусна и тя скочи в нощта, вятъра и шибащия сняг.

Усети, вече във въздуха, че не се е изтласкала достатъчно силно, знаеше, че няма да стигне до другия покрив, знаеше, че ще се блъсне в стеничката, знаеше, че ще падне назад, знаеше, че ще умре.

Но онова, което знаеше, че ще се случи, не стана. Подмина перилото и стигна покрива; краката й се хлъзнаха и тя падна по гръб — достатъчно силно, за да я заболи, но не чак да си счупи някоя кост.

Когато се изправи, видя порутен гълъбарник. Гледането на гълъби не беше нито често срещано, нито необикновено в тази част на града; всъщност този гълъбарник бе по-малък от повечето — нямаше и два метра. Един поглед й стигаше, за да прецени, че този тук не бе използван от години. Беше толкова остарял и разнебитен, че скоро кафез щеше да се превърне в купчина смет.

Извика на Джак, който я гледаше от другата сграда

— Мисля, че може би открих мост! С ясно съзнание, че времето тече много бързо, тя изтърси снега от покрива на кафеза и видя, че изглежда бе направен от шест единични двуметрови дъски от трисантиметров шперплат. Това бе дори по-добре, отколкото бе предполагала — нямаше да се занимава с две-три отделни парчета. Шпетплатът бе боядисван многократно в течение на годините и боята го бе предпазила, след като гълъбарникът е бил зарязан и повече не са го поддържали; изглеждаше достатъчно як, за да издържи децата и дори Джак. Плоскостта бе свободна от едната страна, което много я улесняваше. След като изтърси и останалия сняг от покрива на кафеза, тя го хвана откъм свободната страна и дръпна дъската нагоре и към себе си. Част от пироните изскочиха заедно с дървото, други се отчупиха, защото явно бяха много ръждясали. След няколко секунди бе освободила целия шперплат.

Довлачи го до перилото. Ако се опиташе да го прехвърли през стеничката, вятърът щеше да го подхване, да духне в него като в платно, да го повдигне, да го изтръгне от ръцете й и да го запрати като хвърчило сред бурята.

Трябваше да изчака затишие. То дойде доста бързо и тя подхвана шпертплата, закрепи го върху перилото и го плъзна към протегнатите ръце на Джак. След миг, когато вятърът отново задуха, те бяха наместили моста си. Сега, като го държаха двамата, можеха да го притискат към мястото му, дори и да попадне в средата на въздушно течение.

Пени първа извървя краткото разстояние, за да покаже на Дейви колко е лесно. Беше легнала по корем, стискаше с ръце краищата на гредата и се изтласкваше напред. Убеден, че това може да стане, Дейви успешно мина след нея.

Джак мина последен. Когато стъпи върху моста, отзад естествено не остана никой, който да придържа края му. Тежестта му обаче задържа шпертплата на място и той спокойно отскочи от него при поредното затишие на вятъра. После заедно с Ребека издърпа дъската обратно на покрива.

— А сега? — попита тя.

— Само една сграда не ни стига — отвърна той. — Трябва повече да се отдалечим от тях.

С помощта на шпертплата прекосиха пролуките между втората и третата сграда, минаха от третия покрив на четвъртия, а после от четвъртия на петия. Следващата сграда вече беше десетина-дванайсет етажа по-висока. Прескачането им от покрив на покрив бе приключило, което не беше лошо, тъй като ръцете им бяха започнали да ги болят от вдигането на тежката шперплатова дъска.

Ребека се беше навела от края на четвъртата тухлена сграда и бе погледнала към алеята, четири етажа под тях. Там имаше известна светлина — улични лампи от двете страни на сградата и още една в средата, плюс отраженията от прозорците на целия първи етаж. Не видя духове из алеята, нито каквото и да е живо същество — само сняг на наноси и купчини, преспи, завъртани от кратки течения; снегът по слабо фосфоресциращите улици приличаше на пелерини на призраци, впуснали се пред вятъра. Може би имаше духове, свити някъде из сенките, макар че не й се вярваше, защото не забеляза никакви светещи очи.

Черна, желязна, извита, пожарна стълба се спускаше на зигзаг покрай задната стена на сградата. Джак се спусна първи, като на всяка площадка изчакваше Пени и Дейви; беше готов да смекчи удара, ако някой от тях се подхлъзнеше по студените, покрити със сняг, понякога и заледени стъпала.