Вуду

Джак, Ребека и децата се бяха насочили към центъра, а джипът отиваше в обратната посока. Джак забърза през булеварда, пресече разделителната полоса и се насочи към най-дясното платно, като се опитваше да стигне там преди джипа.

Ребека и Пени го последваха.

Ако шофьорът ги бе забелязал, това по нищо не пролича. Не забави ход. Ребека махаше силно с ръце, докато тичаше, а Пени викаше; Ребека също започна да вика, присъедини се и Джак — всички закрещяха като луди, зашото джипът беше единствената им надежда да се измъкнат.

7

На масата в ярко осветената кухня над „Рада“ Карвър Хамптън си нареди няколко пасианса. Надяваше се картите да му помогнат да откъсне мислите си от злото, което сега вилнееше в зимната нощ, да може чрез тях по-лесно преодолее чувството си за вина и срам, че не е направил нищо, за да спре злото, да не може то да прави каквото си иска в света. Но пасиансът не му помогна. Продължаваше да гледа през прозореца до масата, усещаше нещо неописуемо в мрака отвън. Вината му нарастваше вместо да отслабне; тя измъчваше съвестта му.

Той беше хунгон в края на краищата.

Имаше определени задължения.

Не можеше да отмине току-така това чудовищно зло.

По дяволите.

Опита се да гледа телевизия. „Куинси“. Джак Клъгман крещеше на глупавите си началници, бореше се за справедливостта, демонстрираше чувство за обществена отговорност, по-голямо от чувството на майка Тереза; иначе се държеше повече като супермен отколкото като съдебен медик. В „Династия“ група богаташи се държаха по най-разгулен и порочен начин, в стил Макиавели, и Карвър си зададе същия въпрос, който винаги му хрумваше, когато имаше нещастието да погледа за няколко минути „Династия“, „Далас“ или някоя от сродните с тях серии. Ако истинските богати хора в истинския свят са така обладани от мисълта за секс, отмъщение, удари в гърба и от дребната ревност, как който и да е от тях изобщо някога е имал времето и ума да забогатее. Изключи телевизора.

Той беше хунгон.

Имаше определени задължения.

Избра си една книга от библиотечката в хола — нов роман от Елмор Ленард, и макар че бе голям почитател на Ленард, макар че никой не пишеше така напрегнато като Ленард, сега не можа да се съсредоточи. Прочете две страници, не запомни нито една дума и върна книгата в библиотечката.

Той беше хунгон.

Върна се в кухнята, отиде до телефона. Поколеба се още с ръка върху него.

Погледна към прозореца. Потрепна, защото гигантската нощ изглеждаше така демонично жива.

Вдигна слушалката. За миг се заслуша в сигнала.

Служебният и домашният телефон на лейтенант Досън бяха записани на парче вестник до апарата. Известно време остана загледан в домашния номер. Накрая го набра.

Звънна няколко пъти и се канеше да се откаже, когато от другата страна вдигнаха слушалката. Но никой не се обади.

— Ало?

Без отговор.

— Има ли някой там?

Без отговор.

В началото си помисли, че всъщност не се е свързал с дома на Досън, че има някаква повреда по линията. Тъкмо се канеше да затвори, когато бе обладан от ново ужасяващо чувство. Усети присъствието на злото от другата страна, изключително зложелателно същество, чиято ужасна енергия се лееше по телефонната жица.

Плувна в пот. Почувства се омърсен. Сърцето му лудо заби. Стомахът му се преобърна, прилоша му.

Трясна слушалката. Изтри мокрите си ръце в панталона. Все още се чувстваше омърсен, просто защото бе държал слушалката, която временно го бе свързала със звяра в апартамента на Досън. Отиде до умивалника и старателно изплакна ръце.

Нещото в апартамента на Досън бе явно едно от съществата, които Лавел бе призовал да извършат мръсната му работа. Но какво правеше там? Какво означаваше това? Толкова луд ли беше Лавел, че да насочи силите на мрака не само към фамилията Карамаза, а и към самата полиция, която разследва убийствата?

Ако нещо се случи на лейтенант Досън, помисли си Хамптън, аз ще съм виновен, защото му отказах помощта си.

Докато триеше студената пот от челото и врата си със салфетка, той се замисли за възможностите си и се опита да реши какво да направи сега.

8

Имаше само двама души в джипа на градската служба по поддържане на улиците, така че за Пени, Дейви, Ребека и Джак имаше много място.

Шофьорът беше щастлив на вид човек с червендалесто лице, сплескан нос и големи уши; каза, че името му е Бърт. Внимателно разгледа полицейската карта на Джак, увери се, че е истинска и с радост се постави на тяхно разположение — обърна джипа, за да ги откара до участъка, откъдето можеха да си вземат друга кола.

Купето на джипа беше прекрасно, топло и сухо. Джак изпита облекчение, когато вратите се затвориха плътно и колата потегли.

Но тъкмо когато правеха обратен завой в средата на пустия булевард, колегата на Бърт, луничав младеж на име Лио, видя нещо, което се движеше през снега и се приближаваше към тях от другата страна на улицата.

— Хей, Бърт, почакай малко — викна той. — Това там котка ли е?

— Какво ако е котка? — попита Бърт.

— Не би трябвало да е навън в такова време.