Вуду

— Котките си ходят по всяко време — махна с ръка Бърт. — Ти си падаш по тях, би трябвало да знаеш колко са независими.

— Но тя ще умре от студ там — продължаваше Лио.

Докато джипът завършваше обратния си завой и Бърт забави ход, за да провери прав ли е Лио, Джак погледна през страничния прозорец към тъмното очертание, което скачаше през снега — движеше се с грацията на котка. По-назад в бурята, може би само след няколко пласта от падащия сняг, може би имаше други неща, които идваха насам; възможно бе да е и цялата глутница, готова вече за смъртоносния си удар, макар че бе трудно да се каже. Първият от духовете обаче, подобното на котка нещо, което бе привлякло вниманието на Лио, несъмнено бе там — само на десетина метра от колата — и се приближаваше бързо.

— Спри за малко — помоли се Лио. — Чакай да сляза и да помогна на животинчето да се измъкне.

— Не! — извика Джак. — Махайте се оттук, по дяволите. Това не ви е някаква идиотска котка.

Бърт учуден изгледа Джак през рамо. Пени започна да крещи същото нещо отново и отново, а Дейви се присъедини към нея:

— Не ги пускайте, не ги пускайте тук, не ги пускайте!

Лио опря лице до прозореца и се съгласи:

— Прав сте. Това не е никаква котка.

— Карай! — викна Джак.

Нещото подскочи и се блъсна в страничния прозорец пред лицето на Лио. Стъклото се напука, но издържа.

Лио хлъцна, изправи се и се обърна към Бърт.

Бърт даде газ и гумите за миг забуксуваха.

Противното нещо-котка се бе прилепило към напуканото стъкло.

Пени и Дейви крещяха. Ребека се опита да закрие съществото от тях.

То ги изучаваше с огнени очи.

Джак почти усещаше топлината на нечовешкия взор. Искаше да изпразни пистолета си в нещото, да сложи шест куршума в него, макар да знаеше, че не може да го убие.

Гумите спряха да буксуват и джипът потегли, като се наклони и потрепери.

Бърт държеше волана с едната си ръка, а с другата се мъчеше да избута Лио от себе си, но Лио нямаше намерение да се приближи и сантиметър към напукания прозорец, за който се бе закрепило нещото-котка.

Духът облиза стъклото с черния си език.

Джипът се наклони към разделителната полоса в средата на булеварда и поднесе.

— По дяволите, не го изпускайте! — изкрещя Джак.

— Не мога да карам с него в скута си — оплака се Бърт. Той заби лакът в ребрата на Лио — достатъчно силно, за да направи онова, което не бе постигнал досега с подпиране и натискане. Лио се помести, макар и не много.

Нещото-котка му се хилеше. Проблесна двоен ред остри зъби.

Бърт успя да спре пързалящия се джип малко преди да се удари в мантинелата. След като го овладя, той отново даде газ.

Моторът изрева.

Край тях се разлетя сняг.

Лио издаваше странни нечленоразделни звуци, децата плачеха, а Бърт по някаква причина започна да натиска клаксона, като че ли си мислеше, че може да уплаши нещото и да го принуди да избяга.

Джак срещна погледа на Ребека. Чудеше се дали и неговите очи са мрачни като нейните.

Накрая духът изпусна стъклото и се прекатури по снежния булевард.

— Слава Богу — въздъхна Лио и се отпусна в своя ъгъл на предната седалка.

Джак се обърна и погледна през задното стъкло. От белотата на бурята се показваха други тъмни зверове. Скачаха след джипа, но не можеха да го настигнат и бързо изоставаха.

Изчезнаха.

Но бяха още там. Някъде.

Навсякъде.

9

Бараката.

Горещият сух въздух.

Вонята на ада.

Оранжевата светлина отново стана по-ярка от преди, не много, само малко, и същевременно въздухът също стана по-горещ, а шумовете откъм ямата по-силни и по-сърдити, макар че още приличаха повече на шепот отколкото на вик.

Земята около дупката отново сама се зарони, откъсна се от ръба, падна към дъното и изчезна в пулсиращото оранжево сияние. Диаметърът се бе увеличил с повече от пет сантиметра преди земята отново да се успокои.

А ямата беше по-голяма.

ТРЕТА ЧАСТ Сряда, 11 ч. 20 мин — четвъртък, 2 ч. 30 мин.

Знаеш ли, и Толстой например, като мене, не е обичал суеверията — като науката и медицината.

Джордж Бърнард Шоу

В отбягването на суеверията също има суеверие.

Франсис Бейкън

СЕДМА ГЛАВА

1

Подземният гараж в участъка бе осветен, но не особено ярко. В ъглите се събираха сенки, които се разпростираха като тъмни гъби по стените; лежаха в очакване между редовете коли; висяха от бетонния таван и наблюдаваха всичко, което ставаше под тях.

Тази вечер гаражът плашеше Джак. Тази вечер самите постоянни сенки изглеждаха живи и, още по-лошо, сякаш се приближаваха крадешком и много хитро.

Ребека и децата явно изпитваха същото. Стояха близо един до друг и се оглеждаха тревожно, лицата и телата им бяха напрегнати.

Няма нищо, казваше си Джак. Духовете не можеха да знаят къде отиваме. Поне засега са изгубили следите ни.

Но не се чувстваше в безопасност.

Нощният дежурен в гаража беше Ърни Тюкс. Гъстата му черна коса бе сресана право назад, а тъничките му мустаци изглеждаха странно на широката му горна устна.