Възмездие

— Добра идея. Не искаме федералните да ни чуят по този — отбеляза Джоджо. — Знаеш ли какво, вол такъв, понякога не си чак толкова тъп, колкото изглеждаш.

— Мерси, шефе. Не съм гений, но и аз имам моменти на просветление.

70.

От всички елитни части в полицията най-трудно е да се добереш до отдел „Специални клиенти“. Ние сме само седемдесет и пет души, разпръснати из управленията в града, а има поне още хиляда, които се надяват да се присъединят към нас. Аз обаче никога не съм срещал други ченгета, по-нахъсани и по-квалифицирани от Кейси и Бел — двамата детективи от „Противодействие на престъпността“, които ми бяха спасили задника край въртележката в понеделник сутринта.

Те имаха опит в работа под прикритие, бяха бързи пеша и както Кайли посочи, „имаха мерак да счупят няколко яйца, за да стане омлет“.

Когато ги помолихме тайно да проследят Донован и Бойл, двамата веднага се съгласиха. Когато им казахме защо се налага това, Бел зададе само един въпрос:

— Вътрешна сигурност знае ли, че ангажирате полицаи да следят други полицаи?

— Не — отговорих аз. — И ако Вътрешна сигурност разберат, ще започнат разследване срещу всички нас.

— Не се притеснявайте — отвърна той. — Няма да разберат.

Обади ми се в шест вечерта, за да ми каже, че нямат търпение да ни съобщят какво са научили още първия ден. Предложих да се видим извън управлението, в „Ускудар“ — малък турски ресторант на Второ авеню. От логистична и стратегическа гледна точка той беше идеалният избор. Бе сравнително близо до офиса, за да отидем пеш, но от друга страна, беше малко вероятно някой, който ни познава, да се появи там. А и фактът, че много харесвах тяхната мусака, може би също натежа леко при решението ми.

Двамата ни чакаха на маса в ъгъла и от ухилените им физиономии не можех да преценя кой е по-въодушевен — те или ние.

Поръчахме си напитки и няколко предястия, преди да се захванем за работа.

— Е, значи, ако ви помогнем да разрешите този случай, дали ние двамата имаме сериозни шансове да започнем работа в „Специални клиенти“? — насочи се Бел право към целта.

— Нищо не мога да обещая — отговорих аз, — но мога да ви кажа едно: ако не разрешим този случай, ние двамата е много вероятно повече да не работим в отдела.

— Затова, моля ви, кажете ни, че имате снимки на Донован и Бойл, докато пазаруват защитни костюми в местния магазин — каза Кайли.

— Нямаме нищо чак толкова вълнуващо — разсмя се Кейси. — Имаме само лоши новини, добри новини и страхотни новини.

— Започнете с лошите и давайте нататък — казах аз и си отчупих парче топла плоска питка, пъхнах го в устата си и добавих глътка студена бира.

— Това е от осем и тридесет тази сутрин — каза той и сложи айфона си на масата, където се виждаше снимка на Донован, който тъкмо излизаше от „Старбъкс“ с две чаши в картонена поставка. — Напрегнахме детективските си мозъци и решихме, че това трябва да е било наминаване за кафе.

— Две минути след това ударихме на камък — продължи Бел. — Обади се нашият сержант и ни повика — някакъв джебчия издърпал чантата на една жена в парка. Можеше и двама униформени да се заемат с това, но жертвата била някаква английска гувернантка, която работи в семейството на дипломат, и трябваше на всяка цена да огледаме мястото. Бяхме заети там цели четири часа и не успяхме да се върнем към Донован и Бойл преди един часа следобед.

— Тогава обядваха в „Големия Уонг Кинг“ на Мот Стрийт — поясни Кейси. — След това ги извикаха по сигнал за обир в магазин за оптика на булевард „Франклин“, а след това отидоха в будисткия храм „Пу Чо“ на улица „Елдридж“.

— По радиото не разбрахме за какво ги извикаха там, но стояха само двадесет минути, така че решихме, че не е било някое важно престъпление — допълни Бел. — Може би някой просто е попречил на нечие просветление.

С Кайли се разсмяхме. Тези двамата бяха светлинни години по-забавни за работа, отколкото Донован и Бойл.

Кейси набързо превъртя снимките от ресторанта, оптиката и будисткия храм.

— Всички тези места са в района на Пето управление — каза Кайли. — Значи двамата основно са действали в своя район.

— Да, до около три следобед — отговори Кейси. — Тогава се качиха в колата и отидоха до една сграда на Източна петдесет и пета улица — добави той и премина на следващата снимка.

— По дяволите! — възкликна Кайли. — Това е офисът на предизборния щаб на Мюриъл Сайкс.

— Знаете ли дали и Сайкс е била там по това време? — попитах аз.

Кейси превъртя на следващата снимка, на която се виждаха тримата — Донован, Бойл и Сайкс — да излизат заедно от офиса.

— Нямаме представа за какво са говорили, защото нямаше как да се приближим достатъчно, за да чуем, но каквото и да е било, отне им повече от час.

— Ако това са добрите новини, нямам търпение да разбера какви са страхотните — казах аз.

Кейси се ухили и показа друга снимка на айфона си. Беше на доста млада жена с къдрава червена коса.

— Това е детегледачката, на която са откраднали чантата. Тя ми даде телефона си и иска да й се обадя в свободния й ден — каза той.