Възмездието

Кенджи скочи от прозореца на горния етаж, приземи се на нозете си като котка и моментално стана невидим. Долавях присъствието на двамата учители, които явно се виждаха един друг. Бях се сражавал рамо до рамо с Кенджи и знаех по-добре от всеки друг колко опасен можеше да бъде, но сега си дадох сметка, че никога не го бях виждал в действие срещу противник, който притежаваше дори малка част от способностите му. Имаше меч, малко по-дълъг от ножа на Котаро, който му осигуряваше леко преимущество, но Котаро беше блестящ и в същото време отчаян. Те връхлитаха един срещу друг по славеевия под и той стенеше под нозете им. В един момент Котаро сякаш залитна, но щом Кенджи се хвърли върху него, той успя да запази равновесие и го ритна в ребрата. И двамата раздвоиха образи. Замахнах срещу второто изображение на Котаро, а Кенджи отскочи от него със салто. Котаро се обърна, за да отбие удара ми, и аз долових свистенето на хвърлените ножове. Кенджи ги бе запратил във врата му. Първото острие се впи в плътта на Котаро и аз видях как погледът му се разфокусира. Беше се втренчил в лицето ми. Нанесе един последен напразен удар с ножа си, но Джато сякаш го очакваше и се заби във врата му. Докато умираше, Котаро се опита да ме прокълне, но гръклянът му бе разсечен и думите му се удавиха във фонтан от кръв.

Слънцето вече беше изгряло; когато се взряхме в рухналото кървящо тяло на Котаро, осветено от бледите лъчи, беше трудно да повярваме, че подобно крехко човешко същество бе притежавало такава огромна мощ. Двамата с Кенджи едва бяхме успели да го победим с общи усилия, а той бе осакатил ръката ми и бе оставил Кенджи с ужасни натъртвания и както установихме впоследствие — с няколко счупени ребра. С изкаран от удара в земята въздух, Таку беше в шок и истински късметлия, че изобщо бе оцелял. Стражите, които бяха дотичали, откликвайки на виковете ми, бяха стъписани, все едно ни бе нападнал демон. Козината върху врата на кучетата настръхна, когато взеха да душат около тялото на Котаро, и оголили зъби, заръмжаха тревожно.

Пръстите ми ги нямаше, а дланта ми бе разсечена дълбоко. След като ужасът и вълнението от битката стихнаха, болката ме връхлетя неудържимо и замъгли съзнанието ми.

Кенджи отбеляза:

— Вероятно острието е било намазано с отрова. Ще трябва да отсечем ръката ти до лакътя, за да ти спасим живота.

Виеше ми се свят от преживяния шок и първоначално си помислих, че се шегува, но лицето му бе сериозно и гласът му ме изпълни с тревога. Накарах го да обещае, че няма да го стори. По-скоро бих умрял, отколкото да загубя онова, което бе останало от дланта и пръстите ми. И бездруго при това положение едва ли щях отново да държа меч или четка.

Той незабавно уми раната и нареди на Чийо да донесе въглени. После стражите коленичиха върху ми, за да ме държат неподвижен, а той прогори чуканчетата на пръстите ми и ръбовете на раната и превърза ръката ми с нещо, за което каза, че се надявал да подейства като противоотрова.

Острието наистина се оказа намазано с отрова и аз пропаднах в ада — влудяващ хаос от болка, треска и отчаяние. Докато дългите мъчителни дни се точеха, осъзнавах, че според всички вече съм поел към отвъдното. Не вярвах, че ще умра, но не можех да говоря, за да успокоя живите. Просто лежах в стаята на горния кат, мятах се, потънал в пот, и бълнувах, разговаряйки с мъртвите.

Те се точеха на върволица край мен — онези, които бях убил, онези, които бяха умрели заради мен, онези, за които бях отмъстил — семейството ми в Мино, Скритите в Ямагата, Шигеру, Ичиро, хората, чийто живот бях отнел по заповед на Племето, Юки, Амано, Джиро, Джо-Ан.

Копнеех да оживеят отново, копнеех да ги видя и да чуя изпълнените им с живот гласове; един по един те се сбогуваха с мен и си тръгнаха, оставяйки ме самотен и безутешен. Исках да ги последвам, но не можах да намеря пътя, по който бяха поели.

В най-тежкия момент на треската отворих очи и видях в стаята някакъв човек. Не го бях виждал по-рано, но знаех, че е баща ми. Беше облечен в селски дрехи като мъжете от Мино и не носеше оръжия. Стените се стопиха и аз отново се озовах в моето село, което си беше непокътнато — нямаше и следа от палежа и оризовите ниви бяха потънали в искряща зеленина. Гледах как татко работи в нивите, вглъбен и обладан от покой. Последвах го нагоре по планинската пътека в гората и разбрах колко обича да броди сред нейните животни и растения, тъй като това бе и моя страст.

Видях как обърна глава и се заслуша по познатия начин на Кикута, когато долови някакъв далечен шум. След миг щеше да разпознае стъпките — неговият братовчед и приятел идваше да отнеме живота му. Видях Котаро, който изникна на пътеката пред него.

Беше облечен в черните бойни одежди на Племето също както в мига, когато се появи пред мен. Двамата мъже стояха като замръзнали пред очите ми, всеки в своята отличителна поза — баща ми, който бе дал клетва да не убива повече, и бъдещият учител на фамилията Кикута, който преживяваше, продавайки смърт и ужас.