Възмездието

Той се съгласи да тръгне на следващата сутрин. Прекарах нощта в мъчителен размисъл, какво щях да правя, ако Каеде бе мъртва. Единственото ми желание щеше да бъде да я последвам; при все това как бих могъл да изоставя всички онези, които бяха стояли тъй предано до мен? До разсъмване вече бях проумял истината в думите на Джо-Ан и Макото. Животът ми вече не ми принадлежеше. Само аз можех да донеса мир. Бях осъден да живея.

През нощта ми хрумна нещо друго и затова пожелах да видя Макото, преди да тръгне. Тревожех се за архива, който Каеде бе отнесла в Ширакава. Ако щях да живея, исках да си го получа обратно преди началото на зимата. Възнамерявах да прекарам дългите месеци в планиране на стратегията за лятото; онези от враговете ми, които бяха оцелели, нямаше да се поколебаят да използват Племето срещу мен. Чувствах, че трябва да напусна Хаги през пролетта и да наложа своето господство над Трите провинции, а може би дори да се установя в Инуяма и да направя града своя столица. При тази мисъл се усмихнах с горчивина, тъй като името означаваше „кучешка планина“. Все едно — Инуяма ме очакваше.

Казах на Макото да вземе със себе си Хироши. Момчето щеше да му покаже къде бе скрит архивът. Не можех да потисна пърхащата надежда, че Каеде ще е в Ширакава… че по някакъв начин Макото ще успее да ми я доведе.

Двамата се върнаха в един мразовит ден след близо две седмици. Видях, че бяха сами, и разочарованието почти ме завладя. Освен това идваха с празни ръце.

— Възрастната жена, която варди светилището, ще даде записките само на теб и на никого другиго — рече Макото. — Съжалявам, не можах да я убедя в друго.

Хироши възкликна разпален:

— Ние ще се върнем. Ще отидем там с владетеля Отори!

— Да, владетелят Отори трябва да отиде — рече Макото. Понечи да каже още нещо, но после се отказа и замълча.

— Какво? — подканих го.

Той ме гледаше със странно изражение на състрадание и безусловна любов.

— Всички ще отидем — каза накрая. — Ще разберем веднъж завинаги има ли някакви вести от владетелката Отори.

Копнеех да тръгна и в същото време се опасявах, че ще се окаже едно безсмислено пътуване и че годината вече преваля.

— Рискуваме да ни хване снегът — рекох. — Бях планирал да зимувам в Хаги.

— В най-лошия случай можеш да отседнеш в Тераяма. На връщане аз отивам там. Възнамерявам да остана, тъй като виждам, че моето време с теб изтича.

— Каниш се да ме напуснеш? Защо?

— Чувствам, че ме чакат нови дела. Ти постигна всичко, заради което тръгнах с теб, надявайки се да ти помогна. Сега дългът ме зове обратно в манастира.

Бях покрусен. Нима щях да загубя всички, които обичах? Извърнах се, за да скрия чувствата си.

— Когато мислех, че умираш, дадох клетва — продължи Макото. — Обещах на Просветления, че ако оцелееш, ще посветя живота си на твоето дело по различен начин. Сражавах се и убивах редом с теб и с радост бих го сторил отново. Само че в крайна сметка това не решава нищо. Също както танцът на невестулката, кръговратът на насилието продължава до безкрай — думите му отекнаха в ушите ми. Бяха точно онова, което кънтеше в мозъка ми, докато бълнувах. Той продължи: — По време на треската говореше за баща си и за забраната сред Скритите да отнемат живот. Това е заповед, която като воин трудно мога да проумея, но като свещеник чувствам, че трябва да се опитам да следвам. Онази нощ се заклех никога повече да не убивам. Вместо това ще търся покой чрез молитви и медитация. Оставих флейтите си в Тераяма и ги замених с оръжие. Сега ще оставя оръжията си тук и ще се върна за флейтите си — усмихна се леко. — Когато изричам тези думи, те звучат като лудост. Правя едва първата стъпка в едно дълго и трудно пътуване, което съм длъжен да извърша.

Не казах нищо в отговор. Представих си храма в Тераяма, където бяха погребани Шигеру и Такеши, където бях намерил подслон и храна, където двамата с Каеде бяхме минали под венчилото. Намираше се по средата на Трите провинции, беше физическата и духовната сърцевина на моята земя и моя живот. Оттук нататък Макото щеше да е там, отправяйки молитви за мира, който копнеех да постигна, неизменно подкрепяйки моето дело. Щеше да е само един човек подобно на капка багрило в огромна каца, но виждах как цветът се разпростира през годините — онзи синьо-зелен цвят, който думата „мир“ неизменно извикаше в съзнанието ми. Под влиянието на Макото храмът щеше да стане лоно на покой, както го бе замислил неговият създател.

— Не те напускам — прибави той накрая ласкаво. — Ще бъда с теб по друг начин.

Нямах думи, с които да изразя признателността си — той бе разбрал напълно вътрешния ми конфликт и по този начин правеше първите стъпки към разрешаването му. Всичко, което можех да сторя, бе да му благодаря и да го оставя да тръгне.