Възмездието

— Добре сте дошли. Заповядайте, седнете, ще ви направя чай. После ще повикам съпругата си.

— Владетелят Отори е дошъл да вземе ковчежетата, които оставихме тук — заяви важно Хироши и се усмихна към Макото.

— Да, да. Ще им кажа. Вътре не могат да влизат мъже, но жените ще излязат при нас.

Докато старецът ни сипваше чай, от малката къща се появи друг мъж и ни поздрави. Беше на средна възраст, с благ и интелигентен вид. Виждах го за пръв път, но въпреки това усетих, че той ме познава. Представи ни се като Ишида и както разбрах, беше лекар. Докато той ни разправяше за историята на пещерите и за лековитите свойства на водата, старецът пое чевръсто към входа на пещерите, като скачаше от камък на камък. Малко по-нататък на дървен стълб висеше бронзова камбана. Той залюля езика и дълбокият й глух тон прокънтя над водата, отеквайки сякаш във вътрешността на планината.

Наблюдавах възрастния човек и отпивах от димящия чай. Той сякаш се озърташе и ослушваше. След малко се обърна и извика:

— Нека владетелят Отори дойде само дотук.

Оставих купичката и се изправих. Слънцето тъкмо се скриваше зад западния склон и сянката на планината падаше върху водната повърхност. Поех по стъпките на стареца и докато скачах от камък на камък, ми се стори, че усещам как нещо… някой… се приближава към мен. Застанах до възрастния човек при камбаната. Той вдигна поглед към мен и се усмихна с такава искреност и топлота, че едва не се просълзих.

— Ето, жена ми идва — рече. — Сега ще изнесе ковчежетата — той се засмя тихичко и продължи: — Те ви очакват.

Очите ми привикнаха със сумрака на пещерата. Видях старицата от светилището — бе облечена в бяло. Чувах как пристъпва по мокрия камък, чух и стъпките на жените, които я следваха. Кръвта биеше оглушително в ушите ми.

Щом излязоха на светло, старицата се поклони доземи и постави ковчежето в нозете ми. След нея вървеше Шизука с друго ковчеже в ръце.

— Владетелю Отори — изрече тя тихо.

Едва я чух. Погледът ми се плъзна покрай тях и се устреми към Каеде. Бях сигурен, че е тя, по очертанията на силуета й, но в нея имаше някаква промяна. Беше неузнаваема. На главата си носеше кърпа и когато тръгна към мен, я остави да се смъкне на раменете й. Косата й я нямаше, главата й беше остригана. Очите й бяха вперени в моите. Лицето й бе невредимо и красиво както винаги, но аз почти не го забелязах. Потънах в очите й, видях какво бе изстрадала, как болката я бе пречистила и извисила, как я бе направила по-силна. Сънят на Кикута повече никога нямаше да я обори. Все още безмълвна, тя се обърна и дръпна кърпата от раменете си. Тилът й, така съвършен, така бял, сега бе нашарен с червени и морави белези там, където косите й бяха изгорили плътта.

Аз положих осакатената си ръка върху него, покривайки белезите й с моите собствени.

Останахме така дълго време. Чух резкия крясък на чаплата, която отлетя към своя дом, несекващата песен на водата и учестените удари на сърцето на Каеде. Намирахме се под заслона на скалата и не забелязах, че е завалял сняг. Когато погледнах навън, пейзажът вече побеляваше от сипещия се първи сняг на зимата. На брега на реката жребчетата пръхтяха удивени сред падащите снежинки — първите, които виждаха. Докато снежната пелена се стопеше и дойдеше пролетта, косъмът им щеше вече да е сив като на Раку.

Помолих се пролетта да донесе изцеление на изстрадалите ни тела, на брака ни и на земята ни. И напролет хоо — свещената птица от легендата — да се завърне отново в Трите провинции.

Послеслов

Близо петнайсет години вече Трите провинции се радват на мир и благоденствие. Търговията с Голямата земя и с варварите ни направи богати. Инуяма, Ямагата и Хаги притежават дворци и крепости, които нямат равни на Осемте острова. Дворът на Отори, казват, съперничел на императорския по великолепие.

Винаги има заплахи — силни личности като Араи Зенко в нашите граници, военачалници извън Трите провинции, варварите, които биха искали да получат по-голям дял от богатството ни, дори императорът и неговият двор, които се страхуват от съперничество… но засега, в трийсет и петата година от живота ми и четиринайсетата от моето управление, успяваме да държим нещата в свои ръце със смесица от сила и дипломация.

Членовете на фамилията Кикута, оглавявана от Акио, не са прекратявали нито за миг действията си срещу мен и понастоящем тялото ми носи белезите на техните опити да ме убият. Нашата борба срещу тях продължава; никога няма да ги унищожим напълно, но шпионската мрежа, която поддържам, ръководена от Кенджи и Таку, ги държи под контрол.

Таку и Зенко вече са семейни и имат свои деца. Ожених Зенко за балдъзата ми Хана в един не особено успешен опит да го обвържа в по-здрав съюз с мен. Помежду ни стои смъртта на баща му и аз знам, че ако може, би ме свалил от власт.

Хироши живя в моята къща, докато навърши двайсет години, и после се върна в Маруяма, където управлява владението от името на голямата ми дъщеря, която ще го наследи от майка си.