XIV колония

Гранатите експлодираха. От тавана се посипаха парчета; лумна огън, който прегради пътя им към дрешника и дневника на Талмидж. Това обаче беше последната им грижа в момента. Въздухът беше изпълнен с дим и те започнаха да кашлят. Останал без кислород, Люк усещаше слабост в гърдите си. Посочи с пръст към счупените прозорци, но преди Бегин да бе подал глава навън, го дръпна назад. Вместо това взе една възглавница от леглото и я изхвърли през прозореца.

Отвън се чуха изстрели. Точно както бе очаквал. Искаха или да ги убият с гранатите, или да ги подмамят към прозореца, за да станат лесна мишена.

Скоро щяха да останат без път за бягство.

Касиопея засичаше времето, откакто Котън бе влязъл в хамбара. Постройката не беше голяма, едва ли вътре имаше толкова места, където да се скрият. След като той бе преценил, че е достатъчно безопасно, за да влезе, тя започна да се пита какво ли всъщност ставаше там.

Бяха минали пет минути.

Пръстите й бяха безчувствени от студа и тя ги разтриваше през ръкавиците. Краката й също мръзнеха. От дясната й страна се чу шум. В тъмнината видя как клоните на един от боровете се разлюляха. Подплашено животно? Тя остана скрита зад дънера с изваден пистолет, готов за стрелба.

Видя фигура на мъж. После втора. И двамата въоръжени с автоматични карабини.

Люк се затича към прозореца, като се прикриваше зад стената заради стрелците долу. Вратата към коридора беше обхваната от пламъци, много скоро същото щеше да се случи и със спалнята. Бегин беше застанал до другия прозорец, за да може да диша.

Той погледна надолу. Изтрещяха изстрели. Но не към него.

Първо два, преди мъжете да отговорят на огъня, после още три.

— Люк!

Чу името си в настъпилата тишина. Надникна и видя Сю, която гледаше нагоре.

— Всички са мъртви. Трябва да се махате от там.

Люк подаде глава през прозореца и прецени на око височината. Пет метра, може би шест. Достатъчно, за да си счупи човек някоя кост или нещо по-лошо. Той може би щеше да се справи, но не и Бегин. И тогава забеляза до другия прозорец в ъгъла водосточна тръба. Достатъчно здрава, за да го издържи.

Изтича до прозореца и го разтвори.

— Ела насам! — извика той на Бегин.

Възрастният мъж се приближи, задавен от кашлица.

— Астма. Тук не е за мен.

И за двама им не беше.

— Хвани се за тръбата. Дръж се здраво, изпъни тялото назад и спирай с краката.

Той му показа с ръце какво имаше предвид.

Без да спори, Бегин прекрачи през перваза и се хвана за тръбата. След това, опрян с крака на фасадата, започна да се спуска надолу.

Сю го чакаше на земята.

Пристъп на кашлица прекъсна слизането му. Бегин се задъхваше, дробовете му свиреха, поемаше си с мъка въздух. Задушаваше се. Изви глава нагоре и погледна Люк в очите.

— Можеш! Давай надолу!

— Дробовете ми… Не мога… да дишам…

Изведнъж сякаш му причерня, тръбата се изплъзна от ръцете му. Падна като камък надолу, докато летеше във въздуха, главата му се удари в тръбата и в стената на къщата. Сю захвърли пушката и се хвърли да го поеме; това донякъде смекчи удара, но тежестта му я повали на земята.

— Добре ли си? — извика Люк отгоре.

— Хванах го, но е в безсъзнание.

— Занеси го в колата.

Той огледа спалнята. Трябваше да спаси онзи дневник. Пламъците бяха стигнали до вратата на дрешника, като поглъщаха всичко по пътя си. Може би все още можеше да се вмъкне вътре, да грабне тома и да избяга обратно навън. Бяха прочели само част от обозначените страници и Люк държеше да знае още каква информация се съдържаше в него. Огледа се още веднъж наоколо, но не видя нищо, което би могло да го улесни в задачата му.

Време беше да стисне зъби и да се пробва.

— Люк! — извика Сю отдолу. — Да вървим.

Той подаде глава от прозореца.

— Вие тръгвайте! Обади се на „Бърза помощ“. Влизам да взема дневника.

— Остави го!

Той й махна с ръка да тръгва.

— В тия гори може да има още опасности. Бъди нащрек и се изтегляй, лейтенант!

После насочи вниманието си към дрешника. Над главата му нещо изпращя.

Люк погледна нагоре. Таванът бе станал целият черен, обхванат от пламъци откъм мансардното помещение. Изведнъж влизането в дрешника му се стори не чак толкова добра идея, но моментното колебание бе достатъчно, за да рухне всичко. Горящите дъски се посипаха отгоре.

Той се хвърли към леглото, което беше единственото прикритие. Гръдният кош го стягаше, сърцето му биеше като чук, започна да се задушава от дима. Последната му мисъл бе, че е ужасно горещо. После светът наоколо стана черен и настъпи тишина.

70