XIV колония

На 24 август 1814 г. вечерта се случи нещо позорно, каквото — жал ми е да го кажа — не бях очаквал да доживея да видя. В столицата топовен огън ехтя през по-голямата част от деня, а когато взривовете престанаха, чувствата на местните жители бяха оставени да се люшкат между плаха надежда, че техните съотечественици са надделели, и смразяващ страх, че всичко е загубено. Скоро те откриха, че облаците прах, които се носеха над гората, идват от британските сили. За жалост, американските войници бяха напуснали столицата в бягство. Викът „Главорезите са близо“ се чуваше от мъже на коне, които се отдалечаваха. Останалите милиции захвърлиха оръжието и се разбягаха като подплашени овце във всички посоки, само не и към врага. И макар да възкликваха, че са оказали достоен отпор на британците и че са свършили мунициите, бегъл поглед в паласките им би показал, че не са изстреляли нито фишек.

В правителствената резиденция Доли Мадисън очакваше завръщането на съпруга си, който бе заминал преди два дни да инспектира фронта. Той трябваше да се върне към полунощ и масата за вечеря бе сложена за него и за антуража му. Но при вида на навлизащите в града британци той промени плановете си.

Голям страх настана да не би госпожа Мадисън да се окаже обградена в резиденцията с отрязан път за бягство. Най-после и тя напусна града с конски впряг малко преди пристигането на настъпващите британски части, които завладяха града по залез.

Най-напред те влязоха в зданието на Капитолия и Джордж Кокбърн, британският командир, седна на стола на председателя и попита подигравателно: „Да бъде ли опожарено това гнездо на демокрацията на янките? Който е съгласен, да извика «Да!».“ Хората му нададоха одобрителни възгласи и той обяви предложението за единодушно прието. Столове, мебели, книги, карти и други документи бяха натрупани на купчина и запалени. Скоро цялата сграда гореше. Огънят беше толкова буен, че мраморните колони се сриваха под тежестта си. Огнени езици излизаха от прозорците и запалиха някои от близките къщи, в които архиви на Конгреса бяха оставени на съхранение. В крайна сметка сградата беше напълно разрушена.

Люк се запита защо ли точно този пасаж бе обозначен с листчето.

— Всички знаем, че през войната от хиляда осемстотин и дванайсета са ни наритали яко задника.

— Така е. Талмидж е бил свидетел. Това е изключително точен разказ на очевидец. Който явно е бил и изключително важен за Аня Петрова.

В къщата отекна трясък. Втори. Трети, четвърти. Звукът не можеше да се сбърка с нищо друго.

Изстрели.

68