XIV колония

Кели раздалечи голите медни жици и ги изви назад, за да не се допират. След това се пресегна и отвори капака; металните панти дори не изскърцаха. Отдолу се виждаше фиксирана за стената метална стълба, която се спускаше три метра надолу.

— Давай — каза той на Зорин. — Най-долу има електрически ключ.

67

Люк караше с максималната скорост, която условията позволяваха. Движеше се на запад, по междущатско шосе 66; Сю и баща й бяха дошли с него. Бегин му бе казал за другото скривалище в къщата на Чарън, където според него Брад бил скрил дневника на Талмидж.

— Видях го веднъж. Още по времето, когато с Брад бяхме в добри отношения.

— Тоест няма как да знаеш със сигурност, че дневникът е там?

— Брад беше човек на навика. Ако нещо му вършеше работа, не го променяше. Логично е да се предположи, че е съхранявал дневника на сигурно място, което да му е и подръка.

Значи си струваше да хвърли един поглед.

— Има нещо, което не разбирам — каза той на Бегин. — Ако Чарън е оставил двама непознати да ровят из архива ви, защо сте допуснали да задържи дневника?

— Брад беше особняк в много отношения. Съхраняването на дневника беше може би неговият начин да ни докаже, че наистина може да пази тайна. Никога повече не чухме за дневника, затова си мислехме, че всичко е приключило.

Часовникът му показваше почти 11 вечерта. Трябваше да се обади на Стефани. Тя се бе опитвала да се свърже с него и му бе оставила съобщение, но той нямаше какво ново да й каже и реши да изчака още малко. Нощта още не бе станала напълно противна; към вятъра, студа и снега засега не се бе прибавила поледица, което беше добре. Асфалтът беше мокър; снегът се топеше при докосването до повърхността. Усещаше, че може би е надушил нещо важно. Но се движеше слепешком.

Люк намери изхода и отби вляво по същия двулентов път, на който с Аня си бяха премерили силите. Няколко километра по-нататък мина под арката от ковано желязо и даде газ през гората към имението на Чарън.

Бегин носеше две фенерчета и влезе пръв вътре.

— Не съм бил тук от години. По дяволите, на какво е заприличала тази къща! А някога беше толкова величествена…

— Така става, когато хората не се разбират помежду си — каза Люк.

— Може ли най-напред да видя архива, който си открил?

Люк не желаеше да губят време, но реши, че един бърз поглед в скривалището няма да им навреди. Той ги поведе към кабинета и се провря през дупката в стената. Брадвата на Аня беше на пода, където я бе захвърлила. Сю остана отвън да пази, въоръжена с пушката.

Двамата с Бегин оглеждаха тайната стая.

— Изумително! — каза той. — Трябва да пренесем всичко това на сигурно място.

— Шефката ми каза, че ще ти помогне. Можеш да разчиташ на нея.

Бегин погледна книгата под стъкления похлупак.

— Рядко издание. Струва около двайсет и пет хиляди долара. Познавам наши членове, които биха платили дори повече.

— Приключи ли?

Бегин схвана по тона му, че трябва да побързат, и двамата излязоха от кабинета. По-възрастният мъж тръгна по стълбите към горния етаж, където дълъг коридор извеждаше до двукрила врата. Люк пое дълбоко дъх и последва бащата и дъщерята Бегин.

Спалнята беше недокосната, всички мебели бяха по местата си, дори леглото беше оправено, но въздухът вонеше на мухъл и плесен. Беше много влажно.

— Ето тук — каза Бегин, като посочи с ръка една открехната врата.

— Вие двамата влезте — обади се Сю. — Аз ще пазя отвън.

Той долови напрежението в гласа й.

— Нещо не е наред ли?

— Не ми харесва това място.

И на него не му харесваше, но дотук нищо не му се бе сторило подозрително.

— Би ли споделила?

— Просто усещам, че нещо не е наред.

Той реши да послуша инстинктите й и даде знак на Бегин да побързат. Двамата се озоваха в дрешник, по-голям от спалнята в апартамента му. Нищо не висеше по закачалките, навсякъде се виждаха само голи рафтове и празни шкафове с отворени врати.

— Тук беше — каза Бегин.

Той посочи с пръст последния шкаф — махагонов правоъгълник, в който имаше само метална релса за закачалки и няколко лавици над нея. Намираше се в края на една от дългите стени, а останалите шкафове бяха наредени по протежение на късата, под ъгъл спрямо него.

— Една вечер тук имаше парти — продължи Бегин. — И Брад в свой стил реши да се изфука. Доведе ни тук и се хвана за релсата, по която тогава висяха ризи. — Бегин му подаде фенерчето и стисна в ръка голия метал. — Завъртя я ето така.

Чу се щракване и шкафът се плъзна вдясно; мъжът го доизбута с ръка и отзад се показа малка ниша.

— Бас държа, че Чарън е бил фен на „Хари Потър“ — каза Люк.

Бегин се засмя.

— Нищо чудно. Брад обичаше мистериите. Падаше си и малко актьор. При това нелош.