XIV колония

В този момент се чу звънецът на входната врата. Стефани направи знак на Люк и Хедлънд да отидат на горния етаж. Тя стана от стола, приглади блузата и панталона си, пое си дъх. Беше напълно овладяна.

Звънецът отново иззвъня. Тя излезе от кабинета в мраморното антре. Отмести резето на входната врата и се усмихна на жената, застанала на горната площадка на стълбището.

— Госпожа Хедлънд? — попита тя.

— Аз съм — отвърна Стефани.

Люк слушаше от горния етаж, скрит в една от спалните, която имаше врата към малък балкон над главното антре.

Аня никога не бе виждала Стефани, така че номерът може би щеше да мине. Разбира се, имаше и риск, доколкото никой не знаеше на какво е способна Петрова, но все пак нали затова и той беше тук!

За да държи нещата под око, или по-точно, под ухо.

Стефани покани Аня да влезе и затвори вратата, за да не влиза студ отвън.

— Какво ви е? — попита тя гостенката си, сочейки с пръст синината на лицето й.

— Спънах се и паднах, много съм несръчна. Не е толкова зле, колкото изглежда.

— Рускиня ли сте? Долавям акцент…

Аня кимна.

— Родена съм там, но живея в Щатите. Съпругът ви у дома ли е?

— Боя се, че не.

— А кога се връща?

— Нямам представа.

Лъжата имаше за цел да накара Аня да изплюе камъчето, без непременно да излага Питър Хедлънд на опасност, въпреки че би било за предпочитане той да води този разговор.

— Дошла съм отдалече да говоря с него. Искам да му задам няколко въпроса. За Братството на Синсинати. Той е техен историк, нали?

— Да, от известно време.

— Има ли библиотека тук, в къщата?

— Да, чудесна библиотека, с много книги.

— Може ли да я видя?

Тя се поколеба за миг, колкото Аня да не заподозре нещо.

— Какво има за виждане там?

По лицето на по-младата жена премина сянка на раздразнение. Стефани се питаше колко ли време Аня ще издържи да се прави на търпелива. В Андерсън Хаус я бяха обезоръжили, но тя се бе върнала при колата си, където можеше да има и резервно оръжие.

Петрова бръкна под палтото си и извади малокалибрен револвер.

— Искам да видя книгите. Веднага.

Ако Люк не беше на горния етаж, готов да се намеси, това би я притеснило. Аня приличаше на човек, от когото си струва да се боиш. Думите й означаваха едно.

Мога да ти причиня болка.

Време бе да отстъпи.

— Е, добре — каза Стефани с треперещ глас. — Елате с мен… в библиотеката.

През открехнатата врата Люк видя Стефани и Аня да излизат от антрето.

Каза си, че трябва да слезе на долния етаж и да намери по-удобно място, откъдето да ги наблюдава, но преди това реши да провери Хедлънд. Техният домакин бе избягал в една от спалните в края на коридора на втория етаж. Той запристъпва на пръсти към полуотворената врата, като внимаваше да не издава присъствието си. Спря се при вратата.

Отвътре се чу глас. Нисък и гърлен.

Люк надникна в спалнята и видя Хедлънд, седнал на леглото, загледан навън през прозореца, да говори по мобилен телефон. Което беше странно предвид случващото се долу. При пристигането им Хедлънд му се бе сторил искрено учуден, но готов да им съдейства.

— Това трябва да е — казваше сега той по телефона. — Мислехме си, че всичко е отдавна забравено, но явно сме се лъгали. Отново се започва.

Минаха няколко секунди, през които домакинът слушаше какво му казва отсрещната страна.

— Тук няма нищо за откриване. Погрижил съм се още преди години за това.

Отново мълчание.

— Ще те държа в течение.

Люк чу бипване. Разговорът бе приключил.

Няма нищо за откриване.

Ставаше все по-интересно. Което означаваше, че Стефани бе изправена пред сериозен проблем.

33

Сънят на Зорин беше неспокоен, въпреки че засега полетът през Атлантика протичаше гладко. Все пак бе успял да поспи два-три часа, благодарен, че пилотите не му досаждаха. После с помощта на компютъра бе открил подходящо място за скачане в един национален парк на северния бряг, където никой нямаше да го забележи. Атмосферните условия не бяха проблем; зимата в Канада се бе случила мека, с малко сняг, а тази нощ небето беше безоблачно. Самият скок нямаше да е лесен, но той щеше да се справи. Ако всичко вървеше по план, щеше да се озове на четирийсет километра северозападно от Шарлъттаун, столицата на острова, където се намираше колежът. Той бе открил сайта и бе установил, че Джейми Кели все още работи там като преподавател. С още малко ровене се бе сдобил и с домашния му адрес.

„Мат в два хода.“

От десет години сглобяваше тази мозайка с парченца, откривани тук-там в стари архиви. Но разговорите му с Белченко се бяха оказали извънредно продуктивни, макар старият архивар да си мислеше, че всичко е самозалъгване.

Зорин знаеше, че не е така.