XIV колония

Тя забеляза, че в коридора Петрова се поколеба, забави се за миг до вратата и се досети какво е намислила. Френските прозорци в библиотеката. Тя се готвеше да използва краткото объркване около неочаквания посетител, за да избяга. За жалост, Стефани не беше въоръжена. Беретата й бе останала в палтото, а палтото все още беше в кабинета на Хедлънд, където бяха влезли най-напред.

— Мърдайте! — заповяда Аня.

Стефани трябваше да даде знак на Люк, но преди да бе предприела каквото и да било, Хедлънд се спря и се извърна назад.

В ръката си държеше пистолет.

Люк бе заел висока позиция на стълбищната площадка за втория етаж, откъдето се виждаше ясно случващото се долу. Надеждата му бе, че пред перспективата да бъде прекъсната Аня щеше да вземе прибързано решение. И тъй като знаеше, че в къщата нямаше нищо за откриване, този сблъсък трябваше да приключи без стрелба и с ареста й.

Но сега това му се струваше проблематично.

Хедлънд явно се бе въоръжил с пистолета, който държеше в спалнята. Люк го бе чул да казва, че е пенсиониран агент на ФБР, но това едва ли щеше да му помогне срещу професионалистка като Петрова.

От самонадеяност се умира. Знаеше го от опит. Заради арогантността му на няколко пъти за малко не го бяха пречукали. Но какво пък, беше на трийсет години и му бе простено. Докато Хедлънд вече вземаше пенсия, а се държеше, сякаш е още в играта.

Възможностите за действие бяха ограничени.

Всъщност имаше само една.

Стефани се просна по очи върху килима, като се питаше кой ли ще стреля пръв. Отговорът дойде откъм Хедлънд; куршумът мина над нея. Тя се претърколи по гръб и видя, че Аня я няма.

— Стой долу! — изрева Хедлънд.

Тя погледна към него и видя, че е стиснал оръжието с две ръце, насочил цялото си внимание право напред.

— Дръпни се, глупако! — извика му тя.

Аня се появи на вратата и стреля два пъти. И двата куршума се забиха с глухо тупване в Хедлънд, той извика от болка и се строполи на пода.

След като чу изстрелите, Люк реши да се намеси. Плъзна се надолу по извития парапет на стълбището и скочи от него, когато наближи долния етаж.

Видя Хедлънд да пада. Извъртя се наляво, насочи пистолета и изстреля два куршума след Аня, но рускинята вече се беше отдръпнала в библиотеката. С насочен пистолет той зае позиция зад ъгъла между коридора и антрето. Хедлънд стенеше на пода. Трябваше да направи нещо за него, но вниманието му бе привлечено от Стефани, също просната на пода. Нима и тя беше простреляна?

Чу се отваряне на врата и отнякъде нахлу студен въздух. Стефани скочи на крака.

— Излязла е през библиотеката. Тичай да я настигнеш!

Той отново погледна Хедлънд.

— Аз ще се оправя с него — каза Стефани. — Ти спри Петрова!

Люк нямаше нужда от подкана.

35

Зорин се беше превил, за да се пази от мразовития вятър, идващ откъм Атлантика. Макар през целия си живот да бе работил на температури под нулата, той така и не можа да свикне със студа. Чакаше вече близо половин час в тъмното, когато търпението му бе възнаградено — по улицата се зададе автомобил. Фордът отби, спря до бордюра и Зорин се качи. Също като него шофьорът беше на трийсет и четири-пет години, с тридневна набола брада върху месестите бузи и шия и бейзболна шапка, нахлупена на главата. Автомобилът потегли рязко, вдигайки вихрушка от ледени кристали с гумите си.

Петнайсет минути по-късно спряха пред безличен бар в Северен Болтимор. Домакинът му бе избрал мястото на срещата и той не бе възразил.

Мъжът живееше и работеше в Болтимор и беше известен с името Джо Перко. Зорин също пътуваше под фалшива самоличност — една от няколкото, които ползваше, за да влиза безпрепятствено в Съединените щати. При всичката реторика на Студената война, американските граници приличаха повече на решето, отколкото на желязна завеса. Влязоха в заведението.