XIV колония

Всичко тънеше в полумрак с изключение на бара и осветената сцена, върху която абсурдно слаба блондинка с големи гърди се събличаше бавно в ритъма на танца. Той не си падаше по кльощави жени, пък и харесваше естествени блондинки. Освен това тази тук изглеждаше едновременно раздразнена и отегчена.

Голи от кръста нагоре келнерки обслужваха масите около сцената.

— Тук ми харесва — обяви Перко. — Всички зяпат жените и никой не ти обръща внимание.

Доста основателен аргумент, каза си Зорин.

Двамата си намериха маса близо до сцената и си поръчаха по едно питие от преминаващата келнерка.

— Аз приключих — каза Перко. — Моята задача е изпълнена.

Зорин знаеше какво означава това. Още една част от плана на Андропов, „Задна пешка“, за която отговаряше Перко, бе реализирана.

— Отне ми пет години, но го направих — добави той. — Да не повярва човек, че е минало толкова време, откакто седяхме около онази маса с Андропов. Колко неща се промениха от тогава!

Беше 1988 г., Андропов отдавна бе покойник, на власт в СССР бе дошъл Горбачов. Всички говореха за перестройка и гласност — новите национални приоритети. Старото отмираше с всеки изминал ден.

— Моите инструкции бяха да се отчета пред теб — каза Перко, — след като изпълня задачата. Това и правя.

Той вече бе получил доклада на мъжа, изпълнил другата четвърт от мисията — „Пат“, преди близо две години. Също като сега, двамата си бяха уредили среща, само че в Ню Йорк, и тогава Зорин за пръв път бе научил нещо повече от собствената си роля в начинанието.

Келнерката донесе поръчките им и той отпи глътка от водката. Не беше кой знае какъв пияч, но го биваше да се преструва. Перко очевидно пиеше с наслада и сега обърна чашата на един дъх.

— „Зубровка“. Изобщо не е като нашата — прошепна Перко, като постави чашата обратно на масата.

Зорин беше на същото мнение. Полската водка не струваше.

— Ти изпълни ли твоята част? — попита го мъжът.

Зорин поклати глава.

— Още не.

Което беше самата истина.

След като Андропов бе напуснал тайната квартира онази вечер, четиримата изядоха вечерята си и си тръгнаха, като всеки от тях със сигурност бе изчакал, докато си отиде вкъщи, преди да отвори плика. Това, че лично генералният секретар ги бе избрал, беше огромна отговорност, а и като цяло те бяха свикнали да пазят тайна. Доколкото Зорин знаеше, никой от тях не бе правил опити да се свърже с останалите. Само с него, след изпълнение на задачата. Съгласно дадените им указания в пликовете.

— Най-после ги събрах — каза Перко. — Всички са тук.

Зорин отпи от водката си.