XIV колония

Докато се взираше в тъмното за мъжете, той се ослушваше и за шум от храстите, където се бе скрила Касиопея. Надяваше се да е съобразила да се махне от там. Тя беше умна и едва ли би направила глупавата грешка да остане на мястото, откъдето бе открила огън. Може би беше някъде към задната част на сградата. Бе видял едната от сенките да се прокрадва с бързи крачки към главния вход на къщата и малко по-късно отвътре се бе чул изстрел.

Той заобиколи дървото, като гледаше дънерът да е между него и евентуалната заплаха. Наоколо бе настанала мъртвешка тишина, което не беше непременно добре. В прозорците на някои от съседните къщи светеха лампи; той се питаше дали обитателите им не са повикали полиция.

Различи една от сенките.

Беше на десетина метра. Зад друго дърво.

Ярки пламъчета изригнаха от цевта, около него изсвириха куршуми.

Притиснат до дънера, той преброи до три, после излезе от прикритието си и произведе два изстрела.

Мъжът падна.

— Хвърли пистолета — чу се мъжки глас зад гърба му.

Той замръзна на място.

— Няма да повтарям. Хвърли пистолета.

Малоун нямаше избор. Той разтвори пръсти и остави беретата да се изхлузи от ръката му. После се извърна и видя четвъртия стрелец, който го държеше на прицел.

Зорин чу още изстрели отвън.

— Да се махаме — каза той на Кели.

— Трябва да се кача горе за малко — отвърна другият руснак. — Да взема някои неща, които ще са ни нужни.

Зорин кимна и Кели изтича по стълбите.

За пръв път от много време насам се чувстваше объркан. Никой не би трябвало да знае за присъствието му тук. Единствено Белченко можеше да го е издал, но това му се струваше малко вероятно. На кого да го издаде? Белченко мразеше новата Русия не по-малко от самия него, а засега нямаше никакви признаци в Москва да знаят какво си бе наумил.

Той наблюдаваше внимателно отворената врата, готов да открие огън по всичко, което се движи. Кели слезе бързо по стълбите с малка раница в ръка. Като всеки добър агент и той се бе подготвил за непредвидени ситуации.

— Пари, паспорт, резервни пълнители — прошепна той. — И други неща, които може да потрябват.

— Къде отиваме?

— Да довършим „Мат в два хода“.

* * *

Касиопея си даваше сметка, че приятелят й е в уязвима позиция. Бе чула стрелбата, после гласа, нареждащ на Котън да хвърли оръжието. Бе използвала този момент, за да излезе иззад къщата и да тръгне покрай живия плет към предния двор, където различи двете сенки, едната с лице, другата с гръб към нея. Приведена, тя продължи с котешка стъпка напред, стиснала пистолета с две ръце, готов за стрелба. Нов порив на вятъра раздвижи клоните на дърветата; лекият шум заглуши звука от стъпките й.

— За кого работиш?

— Бих ти задал същия въпрос.

Котън.

Гласът му беше по-силен, което означаваше, че той е мъжът с лице към нея.

— Сигурно си даваш сметка, че вероятно си останал сам?

— Както и ти.

— Ами тогава нека обсъдим заедно какво правим тук. Може пък да научим нещо ново.

Котън със сигурност я бе видял и бавеше топката. Много добре. Карай така. Още няколко метра.

— Зорин е в къщата — каза Котън.

— Няма да стигне далече — отвърна другият.

Малоун виждаше как Касиопея се приближава към мъжа, който беше на три метра от него, и се мъчеше да й спечели малко време.

— Знам защо търсите Зорин — каза той. — А след като аз знам, момчетата във Вашингтон ви държат на мушка.

— След като Зорин умре, това няма да има значение.

Внезапно се чу рев на двигател. Идваше отнякъде иззад къщата.

Чифт фарове осветиха за миг уличното платно, после колата зави и се отдалечи с голяма скорост. Мъжката фигура с пушката се извъртя и изпрати един откос след нея.

Касиопея се прицели и с един куршум повали стрелеца.

Настана тишина.

— Надявах се да си още жива — каза Котън.

— Аз пък се надявах ти да пазиш мен.

Той се затича към паркирания им автомобил.

— И това ще стане. Но първо трябва да догоним тази кола. Допускам, че Зорин и Кели са в нея.

44

Стефани и Дани Даниълс седяха сами в Овалния кабинет. Осин си бе тръгнал с уговорката, че разговорът им никога не се е провеждал. Дейвис се беше оттеглил в кабинета си, а Люк си бе отишъл у дома, за да поспи. Минаваше полунощ; току-що бе започнал последният пълен ден на Дани като президент.

— Краят му се вижда — заговори първа тя.

Той се полюляваше мълчаливо на стола си, беше странно мрачен.

— Не искам да си тръгвам от тук.

— Че кой би искал?

— Много хора са стигали до този момент, без да знаят какво вършат. И накрая са чакали с нетърпение всичко да свърши. Докато аз си обичам работата.

— Беше добър президент. Историята ще бъде благосклонна към теб.

— Какво е да си безработен? Скоро и аз ще разбера.

— Не съм си представяла излизането в пенсия така.

— Аз също, но знаеш, че нямаше как да се намеся. Освен това какво щеше да ти помогне това? „Магелан“ го няма. Тия глупаци си въобразяват, че са по-умни от теб и мен, и от всички останали. Не забравяй, че Фокс беше губернатор.