XIV колония

— А моите бяха, че трябва да се отчиташ пред мен.

— Допускам, че това не би било в твоя изгода.

И тогава Зорин разбра. Веднъж докладвал за успеха на „Пат“ и „Задна пешка“, той също трябваше да бъде елиминиран. След което щяха да останат само Кели и Андропов. И бомбите.

— Докладвах за второто убийство — каза той. — Но по онова време вече никой там не разбираше какво им говоря.

— Защото Андропов го е нямало, а никой друг не се е интересувал от случая. Сигурно разбираш, другарю, че всичко това е минало. Нищо от онова, което с теб сме знаели някога, не съществува вече. Всъщност може да се каже, че сме останали само двамата. Ние сме може би единствените хора на този свят, които знаят какво значи „Мат в два хода“.

— Толкова дълго чаках, за да си отмъстя на Запада — отвърна Зорин. — До вчера не знаех дали си още жив. Дойдох толкова далече, за да поискам помощта ти. Ти имаш метода, аз разполагам със средството. Заедно можем да осъществим мисията. Спомняш ли си какво последно каза Андропов онази вечер?

— Всяка дума.

Зорин също помнеше.

— Искам да знаете, другари, че това ще удари Америка право в сърцето. Аз съм открил две слабости и когато дойде подходящият момент, ще им дадем урок. С минимум усилия — максимум ефект. Това е, което искаме, и това е, което ще постигнем. Ще бъде най-важната операция, която някога сме предприемали. И така, другари, трябва да бъдем готови, когато часът настъпи.

— Часът е настъпил — каза той. — Не знам всичко, но знам достатъчно.

Кели мълчеше, но наведе пистолета надолу.

— Даваш ли си сметка, че това може да се окаже невъзможно?

Без да издава оптимизма си, Зорин отговори:

— Готов съм да рискувам. А ти?

Касиопея слушаше внимателно, забелязвайки превключването от английски на руски. Тонът на двамата също се бе променил, от предпазлив към съзаклятнически. Тя рискува да надникне и видя как Кели свали надолу пистолета, с който се бе прицелил в Зорин.

— Повече от двайсет години съм готов — възкликна Кели. — Аз изпълних своя дълг.

— В такъв случай, другарю, кажи ми всичко, което трябва да знам.

* * *

Малоун поглеждаше ту към Касиопея в храстите до къщата, ту към улицата. Самият той бе заел позиция на моравата отпред. Дъхът излизаше на облачета от устата му в студения въздух. Зорин едва ли очакваше да е под наблюдение, още по-малко от същия американец, когото бе приковал за тръба в подземието на дачата. Пет ядрени устройства с размери на куфар, скрити някъде на американска земя? Той не можеше да си представи как нещо такова би могло да остане незабелязано, но за съжаление, през 80-те и 90-те границите не се охраняваха както сега. Войната срещу тероризма бе научила държавите на бдителност. Той вече бе докладвал на Белия дом всичко, което знаеше, и сега очакваше, че Стефани се е задействала. Но най-краткият път към бомбите си оставаше през дома на Кели.

Котън погледна часовника си. Беше рано сутрин в събота, канадско време.

Той чу шум, обърна се и видя кола, която пълзеше едва-едва по тъмната улица. Без фарове, които да й осветяват пътя. Това не вещаеше нищо добро. Самият той бе скрит зад дънера на един стар дъб, земята под краката му се спускаше плавно надолу към реката, която не се виждаше, скрита зад горичката.

Колата спря малко преди къщата на Кели, зад пикапа на Зорин. От нея слязоха четири тъмни силуета. Всеки от тях държеше в ръце къса автоматична пушка.

42

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани влезе първа в Овалния кабинет, следвана от Люк. Дани им бе казал да дойдат направо от Анаполис; сънят можеше да почака. С влизането си тя видя президента и началника на канцеларията му, плюс още един посетител.

Николай Осин.

— Затвори вратата — каза Дани на Люк.

В кабинета имаше промени, на места стените бяха голи, от множеството снимки и предмети със сантиментална стойност нямаше и следа. След трийсет и седем часа той трябваше да опразни и бюрото, за да го предаде на следващия президент, който щеше да обзаведе кабинета по свой вкус.

— Леко потискащо, а? — каза той, като проследи погледа й.

— Това е, което прави родината ни велика — отвърна тя.

Докато в други страни предаването на властта беше дълъг процес, тук то ставаше автоматично. Отначало Конституцията бе предвиждала президентът да се избира през ноември, а да встъпва в длъжност на 4 март следващата година. Но този интервал от четири месеца се бе оказал проблем. Между падането от власт на Бюканън и възкачването на Линкълн седем щата се бяха отделили от Съюза. Голямата депресия се бе задълбочила, докато страната очакваше Рузвелт да поеме контрола от Хувър.