За подмяна

Дворът бе ярко осветен от прожекторите, монтирани в ъглите на заградения периметър. За по-малко от секунда разбрах къде бе отишъл дроидът медик при странното си бягство преди малко: да среже гумите на линейката. Предполагам, че след като не е знаел дали ще стигнем при нея първи и понеже това по никакъв начин не би могло да навреди на служителите на „СейфтиНет“, той бе направил всичко по силите си да им попречи да ни преследват. Добър ход от негова страна — а може би по-вероятно от страна на Ратчет, — но на този свят далеч не всичко се развива по начина, по който очакваш. И докато гледах безпомощно колата, без да знам какво да направя, зад мен се разнесе някакво изписукване. Обърнах се и видях на прага зъзнещия Рагалд. Нанюн се криеше зад него и се пулеше към бъркотията в залата. И двамата бяха чисто голи.

Едва се сдържах да не им изкрещя да влизат обратно вътре. Не го направих, понеже в този момент погледът ми попадна върху Ратчет. Намръщих се от шума, който Дейвид вдигаше с безсмислената си атака срещу линейката, после хвърлих сака си на Суедж и ѝ наредих да ги облече. След това сграбчих Дейвид за яката, дръпнах го от вратата, по която имаше вдлъбнатини от ударите му, и се затичах към портала. Надявах се Ратчет да удържи доктора далеч от мен поне за няколко минути.

Стрелях по веднъж в ключалката и в двете панти. Метачът се огъна и разцепи, но не съвсем. Двамата с Дейвид се захванахме да ритаме вратата и изведнъж зад гърба ни се разнесе ръмжене. Извърнах се с пушката в ръце и несъзнателно оголени зъби и само по чудо не пръснах г-н Ту на парчета. Когато видях, че е донесъл и нечие половин тяло, затворих очи и едва не натиснах спусъка съзнателно.

Суедж извади палто и две якета за новите попълнения към веселата ни дружина и нагласи половинката резервен във вече празния сак. Онова, което щеше да бъде достатъчно, за да опази четирима от студа, сега бе разпределено от тънко по тънко върху шестима и половина.

Вратата най-сетне се предаде, доубедена да го стори с още един куршум, аз извиках на резервните и те влудяващо бавно се затътриха към портала. Когато стигнаха до оградата, дружно спряха и надникнаха през зейналата дупка като котило новородени. За тях това бе прозорец към външния свят и те нямаха и грам представа какво да правят с открилите им се широки възможности.

Час по-късно бяхме на влак на „СайбТрак“ и пътувахме през покрайнините на Роноук към планината. „СайбТрак“ не би била първия ми избор при бягство. Като се замисля, нито вторият или дори третият. Аз не съм много по-различен от другите: когато някой ме преследва и бягам, естествено бих желал да се махна колкото се може по-бързо. Но да вземеш „СайбТрак“ в този случай, е като да се запишеш за участие в автомобилно рали с тротинетка. Защото тази транспортна компания по правило се занимава с превоз на трайни товари из пущинаците на провинцията. Без никакво съмнение аз лично бих се придвижил по-бързо, ако подтичвах. Но само няколко минути след като напуснахме комплекса разбрах, че имам друг приоритет пред скоростта: да заведа резервните някъде, където да мога да ги подслоня и да са ми под око — но скрити от очите на другите.

Те се стараеха, особено Суедж и Дейвид. Много добре помнех как седяха будни нощем и мечтаеха на глас за деня, когато щяха да излязат от другата страна на проклетата ограда. Бях долавял откъслечни фрази от тези им разговори, докато сам дремех над книгата в другия край на контролната зала. Не им бях пречил да си говорят, макар да знаех — мислех си, че съм знаел — колко неосъществимо е всичко това. Спасение от болката, безопасно убежище… Всеки има нужда от своята религия, от идеал, към който да се стреми.

В момента, в който ги бях извел навън, те се бяха стъписали. Шокът се бе оказал прекалено силен. Много, много по-силен, отколкото бях предполагал. Така че повечето бяха изпаднали в състояние подобно на ступор и мъчително бавно бяха започнали да осмислят новите неща едно по едно. А понеже тези нови неща бяха започнали с черната почва под краката им, простираща се до хоризонта във всички посоки, аз се досещах, че процесът ще им отнеме доста време. Единствен Рагалд правеше изключение: посрещаше всичко със сляпа и тревожна радост, която сякаш дърпаше крайниците му в различни посоки и заплашваше да го разкъса на парчета. Г-н Ту бе изпаднал в своеобразна медитация, която при него се изразяваше в това, че докато изкачвахме хълма, се въртеше в кръг и невнятно изговаряше думата „шпатула“ през равни интервали. Джени се бе изтеглила встрани и се стараеше да бъде колкото може по-незабележима.

Накрая успях да ги накарам да вървим, но това беше като да се грижиш за група деца при обиколка във фабрика за играчки. Всяка стъпка беше магическо изживяване.