За подмяна

И изведнъж се сетих къде се намирам — бях на пода в склада на Хауи — и пред очите ми затанцуваха фрагменти от сънищата. Пламнали дървета — с лица като на живи същества, и подхвърляни от вятъра почернели листа. А после и истинските лица — лица, изкривени от страх, с набучени върху тях млечнобели очи, помътнели от пердето на ужаса. Миризма като най-лошата в тунелите, но напомняща за смъртта, остра гадна воня, нямаща нищо общо с понятието за здраво тяло и имаща всичко общо с мисълта за последното окончателно разлагане. Ято побъркани, весело оранжеви изчезващи птици.

Затворих очи и ги натиснах с юмруци, превръщайки пламъците в извиващи се и подскачащи геометрични шарки. После свалих ръце и те изчезнаха. Надигнах се, седнах, извадих цигара и се огледах.

Суедж още спеше. След като двамата с Хауи бяхме свършили, аз я бях внесъл на ръце и я бях положил върху чувалите, които ми се бяха сторили най-меки. Спомних се, че се бе събудила и че бяхме поговорили най-вече за Дейвид и къде би могъл да се намира. С нея се чувствах по-различно: тя сякаш бе единственият човек на света сега. След годините, прекарани с нея и в компанията на резервните, бях започнал да ставам саможив. Може би вината не бе моя. Може би това беше неизбежна последица от идването ми тук, както и на все по-силното ми желание да взема рапт. Ратчет веднъж ми каза, че човек си спомня най-добре неща, като се озове в ситуацията, в която ги е научил първия път. Да се върна в Ню Ричмънд и да се опитам да си спомня как да се държа бе като да балансирам меч на брадичката си, докато съм се надрусал до козирката.

Снощи бях лежал на пода и си бях мислил за рапт часове наред. Мислех си как най-лошите пристрастявания се прихващат най-лесно. Например алкохолът. Ето го — в магазини, барове и домове. Подръка. Навсякъде около нас. Можеш да го видиш, да го докоснеш, да се удавиш в него. Е, хората не държат рапт в барчетата си, но не е много трудно да се намери, ако знаеш къде да го потърсиш, а аз знаех.

Чувах шума от веселбата в бара. Проверих часовника си. Седем сутринта. Първа смяна. Загледах се в извиващия се нагоре дим от цигарата ми и се запитах как да постъпя. Почти всяка част от тялото ми знаеше, че не бива да съм тук, че трябва да последвам съвета на Хауи и да се махна, където ми видят очите. Не бях имал правото да забърквам резервните във всичко това, да ги водя в град, който не познават, и да ги изправям пред проблеми, които не разбират. Ето че сега градът ги беше отвлякъл и поне към три през нощта все още не се знаеше къде биха могли да бъдат.

Струваше ми се все по-малко вероятно всичко това да е дело на „СейфтиНет“. Преди да заспя бях разпитал Суедж много подробно какво точно се е случило в апартамента на Мал. Имаше нещо в начина, по който тя ми разказваше, което ме караше да мисля, че те не бяха търсили резервните. Особено интригуващ бе фактът, че бяха претърсвали апартамента, преди да си тръгнат. Аз не съм от най-дребните — нямаше как да не ме забележат, ако бях някъде там, още повече че със сигурност щях да стрелям. И последният щрих: защо бяха оставили само един да ме довърши, а не двама или повече?

Беше ли това някаква банда, нагърбила се да изпълни договора, за който ме бе предупредил Хауи, банда, възползвала се от случайното присъствие на резервните и отвлякла ги като законна плячка? Защото всичките, освен може би половинката резервен, можеха доста лесно да бъдат продадени с някаква цел. А за Джени можеха да се вземат съвсем прилични пари.

Трябваше да разбера истината. Ако това бе работа на „СейфтиНет“, можеше да се приеме, че повече няма какво да се направи. Ако не, тогава може би все още не бе късно да върна резервните, преди да им се е случило нещо.

Но първо трябваше да погреба Мал. Нямаше да го оставя да гние в апартамента си.

Станах тихо, използвах мъжката тоалетна, за да се избръсна, и седнах за кратко на бара с чаша кафе с мляко в ръка. Знаех, че има само два въпроса, на които си струва да търся отговорите: кои са убийците и къде са отишли? И все пак имах чувството, че нещо ми се губи. Изпитвах усещането, че знам правилата, но не ми е известна самата игра, а може би беше обратното.

Информационният монитор ми отвличаше вниманието, засипвайки ме с текущите фактоиди. Бяха намерили поредната мъртва жена, този път на 104-ти етаж. Историята бе малко по-дълга от вчерашната, несъмнено защото жертвата живееше от правилната страна на хоризонталната разделителна линия. И на нейното лице бяха нанесени „неуточнени поражения“.

Смръщих вежди… Две убийства с един и същи modus operandi, на различни етажи в два последователни дни? „Неуточнените поражения“ определено намирисваха на опит от страна на полицията да задържи някои факти в тайна, за да ги използва за отсяване на истинските свидетели от търсачите на евтина популярност. За миг мозъкът ми прещрака на старата вълна, явно разбуден от очевидната загадка.

След това си казах, че това повече изобщо не ми е работа.