За подмяна

Останалата част от бюлетина беше за запълване на информационния блок. Нови постижения в сферата на технологиите, последният статистически анализ за не знам какво си… Открили трупа на някакъв предполагаем мафиотски бос, а някой установил, че Еверест не е най-високият връх на Земята.

— Кифла?

— Не — отговорих аз. Обърнах се и видях до мен Хауи, доволно дъвчещ нещо.

— Хубаво ще е да хапнеш нещо — посъветва ме той. — Това е добро начало на деня.

— От което мозъкът ти хваща тумор — пресякох го аз. — Чел съм го някъде. Мразя да закусвам.

Хауи седна до мен и отпи глътка от кафето ми. Подъвка още няколко минути, гледайки новините. После обърна кръглото си лице към мен.

— Знам, че започвам досадно да се повтарям — уведоми ме той, — но онова, което си намислил, не е добра идея.

— И какво съм намислил?

Хауи насочи кифлата срещу мен.

— Трябва да погребеш Мал, ако си решил да го правиш. След това намери някакъв превоз, а аз ще накарам Поли да ти докара Суедж, където и да си. По обяд може да си вече в планината, а утре — един бог знае къде. Ето, това според мен трябва да направиш. Честно ще ти кажа, Джек — ти не си онова, което беше. Казвам ти го като комплимент. Като те погледна, в главата ми не минава онази мисъл: „Боже, какъв психар!“ Вече си го вкарал на онези, които притежават Фермата. Да усложняваш нещата с посещение при нашия общ, обожаващ спагетите познат, не е гениално като замисъл.

— Кое те кара да смяташ, че бих направил това?

— Издава те главата ти. Тя буквално започва да свети, когато ти хрумне нещо тъпо. А онова, за което говорим, определено би било възможно най-тъпото.

— Даа — проточих аз, — Би било, казваш?

Стигнах пред вратата на Мал и се поколебах за момент. Бях виждал много лоши неща да се случват на приятелите ми — е, признавам, обикновено след рапт — но нито един от тях не ме бе напускал с такава окончателност като Мал. Понякога ги усещах до себе си, без да мога да ги видя, но достатъчно близко, сякаш само да обърна глава и ще ги зърна за миг — ярки, осветени откъм гърба и безтелесни.

От друга страна, не направех ли това сега, никога вече нямаше да имам този шанс. Отключих вратата и я отворих. Апартаментът беше вече студен, макар да не бе минало чак толкова много време. Нямах нищо против — така миризмата нямаше да е тежка.

Но нямаше никаква миризма. С известно облекчение влязох и затворих вратата. И по средата на стаята спрях.

Тялото на Мал го нямаше.

Стоях глупаво облещен, въртях глава насам-натам и се опитвах да видя нещата по различен начин. Не можех. Тялото му просто го нямаше. Огледът отблизо ми разкри, че подът е чист, без следи от кръв, частици раздробена кост или парченца мозък — неща, които бях видял точно тук снощи.

Проверих тоалетната, спалнята на Мал, шкафовете. Те бяха натъпкани до отказ с боклуците, които Мал обожаваше да събира. Но всичко останало бе празно.

Тялото на Мал бе отнесено от някой, който бе отключил и след това отново заключил външната врата.

Единственият човек, който би могъл да знае за това, бе някой свързан с убиеца — чието тяло впрочем също не бях видял на влизане.

Без да заключвам апартамента на Мал, изтичах до долния етаж и почуках на вратата, иззад която по изключение не боботеше музика. След малко тя се отвори. На прага застана плъшокът и ядно ме изгледа.

— Какво искаш? — Беше страшно неспокоен.

— Виждал ли си някой да се качва горе през последните двайсет и четири часа?

— Не. Бях зает да изчуквам майка ти — каза той и блъсна вратата в лицето ми. Вмъкнах крак в пролуката. Сигурно би трябвало да ме заболи, но бях прекалено възбуден, за да усетя. Главата на плъшока отново се подаде. — Бягай оттук, преди да е станало страшно, човече — посъветва ме той с изкривено от паника лице.

— Вече стана — осведомих го аз, ритнах вратата и я забих в носа му. Той залитна в антрето и падна непохватно, удряйки си главата. Направих две крачки в апартамента му — миришеше отвратително. Отвори се друга врата и на прага ѝ се показа приятелят му, позна ме и се врътна обратно. Последвах го и се озовах в стая, а срещу главата ми беше насочен пистолет.

Край маса в ъгъла седеше грамаден чернокож мъж с обръсната глава и очи, чието бяло сякаш светеше в тъмнината. По цялата обиколка на скалпа му бяха татуирани примигващи в полумрака сини течнокристални индикатори. Чертите му бяха брутални, а кожата му изглеждаше мазна. Той безстрастно ме наблюдаваше. Пред него имаше пръснати наркотици, разпределени в купчинки с различни размери. Бях прекъснал сделка — нищо чудно, че хората изглеждаха така напрегнати. Стоях, без да помръдвам. Струваше ми се, че това е единствено правилното поведение.

След малко мъжагата свали насочения пистолет. Задържа погледа си върху мен още малко, като леко помръдваше глава, сякаш за да ме разгледа под различен ъгъл на светлината. Нещо в него ми се строи много странно, но някак не можех да определя какво е.

Плъшокът се появи залитайки откъм антрето и започна да цвърчи, жаден за кръвта ми.

— Кажи адиос на мозъка си, нещастник — изсъска той и завря в тила ми дулото на пистолета си.