За подмяна

Апартаментът на Мал изглеждаше горе-долу както го помнех. С други думи, знаех какво да очаквам. Резервните обаче не знаеха. Преди десет години моят приятел беше избил повечето вътрешни стени, а това даваше възможност от почти всяка точка на жилището му да се вижда огромният прозорец, който бе поставил. Той гледаше директно към Ню Ричмънд. Мал бе избрал да живее извън Ню Ричмънд. Твърдеше, че му харесва да се маха от време на време, да оставя зад гърба си тъмните страни на живота в него, а от друга страна, беше реконструирал апартамента си така, че да вижда града при всички обстоятелства. Обзавеждането не бе нищо особено — точно онова, което би могло да се очаква от човек, пиян през половината от времето и болезнено трезв през останалата част. Най-справедливото определение от една дума беше „бъркотия“: бароков хаос, сред който се стелеше миризмата на безброй ястия, въртящи се все около супата с фиде.

Нанюн заплака. Мал смръщено я изгледа и започна да рита към стените разхвърляните по пода неща.

— Изложбата ти — тихо казах аз. — Не може ли… да я скрием зад нещо?

Мал изсумтя, отиде до прозореца и дръпна някакво въже, опънато по почти цялата дължина на стената. От тавана падна завеса и скри онова, което беше окачено — портрети на убитите в Ню Ричмънд. Покри ги за нещастие само за кратко, защото се свлече от тежестта си на пода. Мал тихо изруга, хвана един стол, стъпи на него и започна да оправя каквото можеше.

Междувременно поведох резервните към мястото, което се използваше като дневна. Разбутах камарите боклуци, за да им разчистя място, колкото да седнат в относителен комфорт. Джени беше обгърнала тялото си с ръце и погледът ѝ бе зареян някъде. Плуваше в ореол от светлина, благодарение на лампиона зад нея, и бе красива и крехка. Нанюн изглеждаше все още ужасена, но Суедж седна до нея и ѝ зашепна нещо. Не чувах думите, но дори аз можех да усетя успокоителното им въздействие. Досетих се, че е тунелен жаргон. Г-н Ту изглеждаше способен да устои на пряко попадение с тактическа ракета, което според мен бе гаранция за безопасността и на резервния в скута му. Доколкото бе възможно да има някакви гаранции при текущите обстоятелства.

— Колко ще останем тук? — попита Дейвид. Осъзнах, че е изморен, макар да държеше очите си широко отворени, също като дете, което иска да докаже, че може да стои будно до късно заедно с възрастните.

Не много дълго — отговорих аз. — Не повече от два часа. Колкото да намеря пари. След това купуваме камион и се махаме.

— Къде? — Дейвид не спираше да ми задава все същия въпрос през последните двайсет и четири часа.

— Не знам — признах аз. — На безопасно място. — Джени вдигна поглед към мен и аз ѝ намигнах. На лицето ѝ се появи бледа сянка на усмивка.

— Флорида? — с надежда в гласа попита Суедж.

— Може би. — Преди много време им бях разказал за едно място там и то се бе запечатало в съзнанието им като своеобразна нирвана. Сърце не ми даваше да ѝ кажа, че няма шанс да изминем и половината път, преди да ни заловят.

— С каква вода разполагаш? — попитах Мал. — Само не ми отговаряй „мокра“.

— Ще има достатъчно, ако не стоят всички дълго — отговори ми той, както винаги досещайки се от половин дума какво имам предвид, особено когато искам услуга. Кимнах на Суедж, тя ме разбра и започна да чертае графика, по който резервните да се измият. Те не бяха свикнали да стоят мръсни и аз знаех, че най-лесният и най-достъпен начин да вдигна стандарта им на живот е да им обезпеча душ. Хубаво бе, че разполагах с тази скромна възможност, защото друга не се оформяше нито скоро, нито в обозримото бъдеще.

— Дрехите ще изперем… по-късно — неопределено казах аз и с блуждаеща походка се отправих към прозореца.

Навън все още валеше. Според мен в района на Портала винаги вали. През лятото тлъсти капки мръсен дъжд, през зимата — бръснеща суграшица, каквото и да е, но от небето непрестанно нещо пада. Местните смятат, че богатите на покрива си доставят удоволствие като пикаят върху нищожествата долу. Не знам, може и да са прави, ако се съди по цвета на дъжда в някои дни.

Ню Ричмънд си изглеждаше, както бе изглеждал винаги. Призрачен. Това ме изненадваше, макар че не би следвало. Бях го видял отдалече, на път през Портала, но онова бе по-различно. Да го гледам сега през прозореца на Мал бе като да видя лицето си в старото огледало след дълго отсъствие. Загледах се в точките светлина, набодени в умопомрачителната площ на необятната стена. Необикновена гледка, която както винаги ми казваше, че трябва да съм там, вътре.

— Добре ли си?

Обърнах се. Мал стоеше до мен и ми поднасяше цигара.

— Да — отговорих аз, запалих и вдъхнах острия канцероген в дробовете си. Бях свършил моите още сутринта, но не исках да рискувам с влизане в магазин, преди да съм прибрал резервните на безопасно място.

След кратка пауза той ме попита онова, което искаше да знае.

— Къде беше през цялото това време, човече?