За подмяна

— Охо!… Едър мъж… Напрегнат… — Лицето ѝ беше някъде между симпатично и красиво: носът ѝ може би бе по-голям, за да бъде възприет като симпатичен от повечето ценители, но, от друга страна, скулите ѝ бяха прекомерно правилни, за да бъдат окачествени просто като красиви.

— Добър слух — похвалих я аз.

— Да. Притежавам това качество. — Тя подсмръкна и се наведе над тръбичката, за да обработи и другата си ноздра. После се сети нещо и пак ме погледна: — А ти какво правиш тук?

— Контрол на вредителите.

— Аха — каза тя. — Е, аз имам разрешително. Позволява ми се да бъда вредител тук. Виж, по отношение на теб не съм толкова сигурна.

— Има ли начин — попитах аз с небрежен тон, — да изляза оттук, ей така, в този момент, и ти да забравиш, че сме се срещали?

Изгледа ме за един дълъг момент, обмисляйки. После сви рамене.

— Да. — И се наведе пред огледалото, а аз се извърнах и бързо излязох.

Късият коридор извеждаше право в ресторанта и аз с делова крачка минах колкото можех по-незабележимо покрай стената в посока на изхода. Наближаваше девет часът и заведението се намираше в нещо като преходен период. На осмия етаж обслужването е на смени. Животът не спира нито за миг, но чисто практически погледнато е разделен на три последователни нощи от по осем часа. Навремето бях удължил денонощния си цикъл двукратно. Не го препоръчвам никому, освен като скъпоструващ опит за самоубийство. Ресторантът работеше с половината си капацитет, а посетителите бяха предимно от етажите между 60-и и 80-и. Повечето или бяха готови всеки момент да изпаднат в несвяст, или надрусани до степен да чуеш как зъбите им ситно вибрират. Останалите изглеждаха стегнати и ентусиазирани и трескаво потриваха ръце в очакване.

Никой не ме видя да излизам от женската тоалетна и никой не ми обърна внимание, докато минавах през ресторанта. Освежен от гледката на толкова много нормални хора край мен, излязох в авенюто навън.

Осми етаж е своеобразна аномалия на долните етажи в Ню Ричмънд. Той е доста цивилизован. Етажи 1 до 7 и 9 до 49 са лоши. Всеки по различен начин, в зависимост от това под чий контрол се намира в даден момент, но тук има места, където не е здравословно да попадаш, особено етажите от 20-и до 40-и. Наричат ги „мъртъв код“ — те са като изрязани от тъканта на нормалния живот и оставени да загнояват на воля.

Всъщност не е препоръчително да се ходи дори на осми етаж, но там поне има някаква привидност на лустро. Според първоначалния замисъл това бил най-ниският етаж за хранене в „Мегамол“, състояние на нещата в известна степен запазило се и до днес, понеже тук все още се идва най-вече за да хапнеш, да пийнеш или да потърсиш разтуха. Накъдето и да е насочен истинският фокус на сексуалните ти предпочитания, винаги можеш да дойдеш на осми етаж и да го задоволиш в много интимна обстановка. В допълнение към това, ако имаш хазартни наклонности, тук е мястото, където можеш да забравиш за времето, без да се опасяваш от нищо. По-голямата част от помещенията тук са с нормалната височина на само един етаж и лампите на тавана често са изгасени, поради което цари само оранжев полумрак, благодарение на външното осветление по двете страни на търговските артерии. И ако не се заглеждаш много какво става из тъмните ъгълчета, етажът притежава дори особеното очарование на позапуснатите, но весели квартали на европейските столици или на Стария град в Ню Орлиънс. Таванът е скрит под зеленината на увивни растения, така че улиците изглеждат като горски пътеки. Горите са нещо, при мисълта за което потръпвам, но Осми ми харесва и винаги ми е харесвал. Тук е пълно с неон, с джаз, с миризмата на добра храна и, по някаква необяснима причина, с усещането, че току-що е спряло да вали. Не че някога е валяло, но не мен винаги така ми се струва.

Закрачих бързо по средата на улицата, отбелязвайки кое е новото и какво се е запазило. Улиците бяха тихи, но през повечето отворени врати се изливаше музиката, която би трябвало да приповдигне настроението на малко непохватните стриптийзьорки, поклащащи бедра, качени на масите. По кръстовищата можеха да се видят просяци, протегнали подканващо своите handleMouseDown (панички) , но не мислех, че някой пуска нещо в тях. Въпрос на имидж, според мен. Не разбирах защо не вземат да се сдружат и не си наемат консултант по въпросите на връзките с обществеността или защо не пуснат няколко телевизионни реклами и не потърсят някакъв начин да направят просията да изглежда готина. Бях убеден, че тази проблематика крие много пари.