За спасяването на света

Отпуснах се върху мекия под. Не исках да плача (колко странно ми звучи сега!). Затворих очи, но сълзите не забелязаха клепачите. Помъчих се да ги преглътна, но стегнатото гърло не пропускаше нищо освен тежкото ми дишане.

– Разбирам те – тихо заговори Ушуар. – А ти още не си разбрал нас. Те са ти казали вечерта край огъня, нали? Мъчили са се да ти обяснят, но ти не си разбрал. Напуснал си ги и цяла нощ си бродил из равнината, а в теб е било празно и глухо. За тях това е била една от твоите странности и тук отчасти имам вина – не им бях обяснил как виждаш света и живота ти. Но тогава не предполагах какво ще стане. Разбрах го едва вчера и колко време имах, за да ги подготвя? Съжалявам, сега ще трябва да повториш етапите на разбирането. Ще стане по-бързо, все пак много нещо се е променило в очите ти. Ех, пак с различни думи обличаме едно и също. Нима на Земята твоят живот е принадлежал само на теб? Е, това е същото, може би и повече…

Говореше спокойно и уверено, постепенно успокои и мен. Не го прекъсвах. Исках да си почина. Знаех, че спокойствието ще изчезне, щом напусна дома на Ушуар, и задържах всяка негова секунда.

– Може ли да остана при теб? – попитах.

– Остани…

Той се доближи до мен.

– Погледни ме! Знам, че не обичаш това, но трябва да заспиш. Погледни ме!

Погледнах.

– Спи! – заповяда Ушуар и аз заспах.

Ушуар известно време стоя и ме гледа, после се обърна и отвори вратата. Вятърът зашумоля в брадата му и той му се усмихна приятелски. Забързаният въздух също се засмя и отлетя нанякъде по своите работи.

Когато се събудих, Ушуар продължаваше да стои до вратата. Не знаех, че е стоял през цялото време. А може и да не беше стоял. Просто така го видях сега, когато разказвам на кристалофона си тази история. Почувства погледа ми и се обърна с познатите електрически искри в очите си.

– Ще тръгваме ли? Имаме малко време, искам да стигнем до езерото. Или може би…

– Идвам – казах аз.

Слънцето вече беше бяло. Животът шумолеше с хилядите си гласове, резките викове на гущерчета за миг прорязваха бръмченетонаптиците; някъде далеч в течащата река мълчеше пееща риба.

– Погледни – рече Ушуар. – Това е частица от най-сложния океан, защото в него присъства любовта. Това, което в първите океани е било сливане и разпадане, тук достига до живот и до смърт – на пръв поглед същото, но колко повече дава на света! Крачка напред – и достигаш до по-сложните понятия, които нямат название, но вече ги чувстваш. В любовта ти познаваш онова, което е било преди нея, и смътно чувстваш онова, което ще я последва в новия океан – а какъв ще бъде той? Още много неща трябва да разбереш. И за смъртта… Защо се отвращаваш от неизбежното, защо леката тъга превръщаш в страдание? Нима не можеш и смъртта да превърнеш в съзидание, силно като любовта?

Отново не отговорих, защото гърлото ми пак се стегна и за думите не достигаше въздух. Ушуар затича напред, но не го последвах. Той спря и се обърна, за да ме дочака. Вече беше на брега на езерото и седна до водата. Приближих се, но останах прав.

– Не – каза Ушуар и легна по гръб. – Не бива така! Аз искам ти да разбереш нашия живот и нашия Фиорин. Нека това бъде изпит на моите уроци, искам Фиорин да влезе в теб и ти да бъдеш отворен за всички така, както снощи за мен.

За секунда ме погледна с познатите бързи искри в очите си, а после искрите изчезнаха – Ушуар беше мъртъв.

Стоях неподвижен, каменен. Мъртвият Ушуар впи пръсти в пясъка, пръстите му се разплетоха и се превърнаха в трева. Главата му се сля с водата. Аз почувствах как той се разтвори в света и вълните, които беше станал Ушуар, докоснаха брега, който беше станал Ушуар. Полъхът, който беше станал Ушуар, отлетя през косата ми, за да се слее с вятъра. Леките водни бразди се оплетоха и в тихия им орнамент възникнаха очите на Ушуар, намигнаха ми и се скриха отново. Обърнах се и видях всичките му приятели, децата му, които стояха зад мен, и леко, спокойно, радостно се усмихваха. Разбрах, че частица от Ушуар има във всеки от тях.

А аз?

Погледнах света и видях в очите си Ушуаровите искри. Протегнах ръка и взех от ръцете на дъщеря му своята вибраена.

Попитах себе си и пръстите ми потърсиха отговор в струните. Отпуснах се на колене и видях там, където косите на Ушуар докоснаха пясъка, сребристото цвете, измислено от него. Сърцето ми избухна безшумно и аз се пръснах на хиляди ярки акорди, които се завъртяха в басовия поток на странната ми импровизирана песен…