За спасяването на света

Когато падението бъде признато за движение,
полетът става безсмислен.
Но без полети няма падения.
Сложен е техният смисъл –
вечен баланс между двете стихии,
препълнени с гибел.
Не започва ли именно с падане
първото наше познание?
Летящият край скалите успява ли
да разкаже някому Видяното?
И може ли да се разкаже невъзможното?
На слепия за Слънцето.
На глухия за Бах.
На страхливеца за Битката.
Нищо по-страшно не може да има
от сполетялото ненадейно съзнание,
че възприеманото за живот
е вегетация без познание.
А възприеманото за цел са трохи от трапезата
на пътниците, спрели за миг
в закътания овраг,
наричан до този момент Свят.

Светове… Светове… Светове…

Малки, блестящи затворени сфери,
с които Времето разиграва
безподобни билярдни етюди
върху мекото сукно на вселената.
Докато се пръснат във вакуума
с ослепителните искри на Разума.

А какво е Разумът?

Старостта на Вселената?
Или нейното раждане?
Предсмъртната или първата болка?
Едно и едно е не винаги две.
Едно и едно е
– едно или три,
– безкрайност и нищо,
– борба или изповед,
– любов или злоба.
Едно и едно е дори безразличие.
Без полети няма падения.
Сложен е техният смисъл.

Изчаках да угаснат последните трептения на струните, сложих вибраената на тревата и бавно, много спокойно изгубих съзнание.

Ще оставя кристалофона си тук.

Със себе си ще взема само копие от записа. Искам, когато се върна, да не бъда повече чужд, защото във всеки от тях аз видях Ушуар, но в мен те още не могат да го видят. Фиорин все повече навлиза в мен; вече знам как да се разтворя. Може би затова го напускам – искам да зная мога ли да поема вселената. Моят разбит звездолет е обрасъл с трева и лиани. Животът тук е активен.

Музика? Може би Ушуар е намерил звънящи камъни? Снощи го сънувах как танцува и разказва. Под прозореца ми растат сребристи ушуари. Изтеглям един от земята – в тичинките му трептят искрите на Ушуар. Оставям цветето и то мигновено се вкопчва с корени в почвата, сякаш никога не я е напускало.

Спасителите вече са близо – пеленгаторът ми улавя все по-силни сигнали. Дъщерята на Ушуар ме гледа с очите на баща си. Бих искал да дойде с мен; дали ще дойде? Косите ù са меки като трева, в която потъват коренитена моите пръсти.

– Затвори очи – казва ми тя. – Затвори очи…

Редактира: Вихра Манова

Публикации:

1. Списание „Съвременник“ – бр. 2/1978, 1978 г.

2. Антология „Сънувах човешко лице“ – „Буквите“, 2006 г.

3. Сборник „Мигновечност“ – „Аргус“, 2007 г.

Разговор с никого Агоп Мелконян

1.

Тогава помислих, че е само ласка на въздуха. Не беше бризът; бризът е самоуверен, върви гордо по водата, а онова беше друго. Мина плахо край мен, дочух гласа му като на уморен продавач, и си отиде. Сигурно подразбирах нещо от този шепот, защото се скрих под насмоления корем на една преобърната лодка и не исках да видя никого. Чаках го да дойде, да се промъкне в тясната ивица светлина между пясъка и греблата. Морето блестеше с хилядите си огледалца, гларусът беше тънка белезникава рязка на ръба между морскосиньото и небесносиньото. Чаках до тъмно, навярно и след това. Но то не дойде…

Ти не дойде. Беше преди тридесет и четири години, оттогава подозирам, че съществуваш, винаги сме били един до друг, а се криеш. Усещам край себе си твоите стъпки, гребена на дъха ти, вълната от светлина, тънкия гърч на флуида, които те издават, но никога не спираш, не се показваш. Аз искам това – да застанеш пред мен, да кажеш: ето ме! Защото ти си най-старият ми непознат, нали?