За спасяването на света

Не увъртай; разбира се, искам да стигна до дъното! Не ми е омръзнало. Пак повтаряш старата песен: двадесет години съм атакувал структурата на материята и не съм могъл да разбера, че големите истини са непознаваеми за нас. Доникъде няма да стигнем, ако всичко делиш на „вас“ и „нас“.

– Пълното знание за нещата е извън вашия хоризонт.

Ти пак се обади. Хоризонтът, приятелю, е измамна граница. Килограм и нещо вещество в няколко кубични дециметра са напълно достатъчни. Особено вещество с такива качества!

Последната вечер с Емилия бях ужасно уморен. Тя лежеше на рамото ми и разказваше нещо, а аз гледах Орион през капандурата. Жените най-много обичат да спят върху нечие рамо. Забият нос в гърдите ти, напълнят устата ти с ухаещи косми и така могат да преживеят дузина геологични ери. После се опита да рецитира Уитмън, но никога не съм го обичал, затова не слушах. Знаеш ли защо не обичам Уитмън? Защото е казал всичко, което аз съм измислил. Сякаш той е Михаил Бранев или аз съм Уолт Уитмън. Накрая Емилия ми рече: „Някой ден ти ще разбереш всичко“.

Добре де, каза ми: „Някой ден ти ще се опиташ да разбереш всичко“. И после добави: „И това ще бъде ужасно“. Аз мисля, че ужасното дойде.

– Още не си разбрал всичко.

Гласът ти вече не ми прави впечатление. Постепенно свиквам с него, по-приятно е да разговаряш с глас. Хрумна ми, че си щастливец. Сега например пътуваш без билет. Тук ще слизаме. На теб трябва да ти е безразлично, защото си навсякъде, значи не се качваш, не пътуваш, не слизаш.

Да, прав си, решил съм да се връщам. А кога друг път да го направя? Някаква сила ме дърпа назад, буди ме през нощите, чука по черепа и събужда всичко. И онези неща, които не съм предполагал да са живи. Те дремят в мен и чакат празника си, за да ме екзекутират с най-сладката екзекуция. Нямам власт над нея, но не я отбягвам, признавам. Нека да е духовен мазохизъм!

Има нещо мъчително хубаво в разбуждането на този килограм и нещо вещество. Само за час вътре се извъртяват десетина грандиозни представления. Дай му познато име, чуван звук, видян образ и той те изумява с великолепните си генерации, свързва живяно и неживяно в най-необикновени комбинации. Режисьорът вътре е красив и жесток; може да направи дисекция на всеки квант спомен, да го положи хладнокръвно върху предметното стъкло и да го разтвори със студен скалпел, без да го умъртви, а след това отново да го имплантира във върволицата от събития. Как става това, кажи ми де, как става!

– Вашата наука е такава – за да разбере, трябва да разкъса. Пред цялото сте безсилни. Мозъкът не може да бъде разбран с мозък.

Провокираш ме, но ще бъда спокоен. Не се страхувам да погледна от другата страна на истината. Знаеш, че надничах, надигах се на пръсти, издълбах дупка в стената, взирах се с хилядите си очи, защото територията зад стената ме примамваше. Рано трябваше да спра, но което не направих аз, ще направи друг. В науката е така – което не направиш ти, ще направи друг. Сантиментален съм, това ми пречеше…

Веднага разбрах следващия ти ход: всички сме сантиментални, всички заставаме пред въпросителната с един мозък, в който има повече любов, страх, видения, фантазии, преклонения, фетиши, отколкото мисли; мъкнем нагоре по склона цялото това атавистично наследство, милваме го, ласкаем го, обичаме го… Нали това искаше да кажеш? Премислил съм го много преди днешното представление. Но аз пък ще те попитам: какво е човекът без тези неща? Цинично гол мозък! Благодаря за поканата, другарю субстанция.

Доколкото си спомням, нейният таван беше тук. Седем етажа стъпала, третата врата вляво, бронзовият катинар, който тогава висеше равнодушно, заключил за вечни времена една история. Една любов, щом това те ядосва. Старателно беше сгънала чергата пред вратата. Дифузията беше разпиляла дори уханието на сапуна ù. Не беше останало нищо, само листчето от тетрадката на квадратчета в малкия процеп над бравата: „Не можа да ме решиш. Еми“.

Изоставих университетската кариера, реактора, който ми обещаваше удовлетворение, шефа на катедрата, който ми гарантираше мястото си. Пак станах университетски преподавател, макар и в Пловдив, макар и с лаборатория, в която има четири волтмера и един повреден осцилограф.

Да, точно тук беше нейният таван. Брезата пред входа тогава беше само крехко и неуверено стъбълце, а я виж сега какъв левент е! Мръсният вход на мръсната софийска кооперация, където вечер пияниците пикаеха. Първата кутия в най-долния ред е на диплом-инженер Пашов. Виждаш ли колко излишни неща си спомням? Защото точно пред тази кутия я целувах на изпращане. Щом прегърна Еми, пръстите ми докосват бронзовата табела, а с палеца опипвам релефните букви: П – А – Ш – О – В. Всяка вечер до онази, когато гледах Орион през капандурата.

Аз съм беден човек, щом чета, когато целувам, нали?

А вие обичате ли се? Вие там, субстанциите, които понякога надничате към нас. Вие, които сте само мисъл.

– Казваш го спокойно, сякаш не става дума за друга форма на разум.