За спасяването на света

Всяка неделя децата му идват от Перник, носят пълни мрежи, до които той никога не се докосва, и мълчат. Някой току се обади – яж лимони, не пуши, не се вълнувай, ще се оправиш! А иначе не вярва на думите си. Един баща свършва, когато и децата му вече не вярват и са го отписали. Тогава завесата пада, в салона още ехтят възторзи, но представлението е свършило и смутеният клоун бърза да се шмугне зад декорите.

– Всеки болен от рак е един мутант, временно решение. Еволюцията търси нов вариант – съвременен, качествен. Всички сте само несполучливи опити…

Твоята откровеност ме плаши.

– Веднъж се експериментира с мозъка, друг път – с кръвта, с белите дробове. Сега всяка ракова клетка е само едно предположение, една хипотеза. Търси се нов пълнеж; ново ядро, нова система на обслужване.

Това са слепи експерименти!

– Природата работи така. Никой не ù ограничава нито опитите, нито ресурсите. Тя има много време и много материал. Сегашният модел е прецизен, сложен, точен. Трябва да се обмисли всеки елемент, всяка крачка.

Ти се подиграваш, използваш безсилието ми и сляпата ми надежда, плашиш ме със студените си истини.

Не искам да видя смисъл в моята смърт!

Влязох в този тъмен коридор и опипвам всичко около себе си. Докосвам с пръсти стените му – студени, неравни, влажни, с хиляди пълзящи голи охлюви. Искам да направя крачка напред, после още няколко. Накрая има кръг от светлина, там свършва неведението и започва поляна, нарисувана с утринно слънце. Върху килим от глухарчета лежи момиче с безцветни устни, пъстра поличка и тънки като лъч крачета, косите ù са с цвета на зряла орехова черупка. Видях го тогава, на бригадата в Родопите; момичето ме чака, но е далеч, трябва да изкрещя, за да ме чуе кантонерът; влакът идва, в тъмнината той е разбуден праисторически циклоп, осветява ме, бия с криле като пеперуда в коридора на прожектора. Защо ми е толкова тясно? Няма къде да се скрия! Гърдите ме болят, нещо вътре прерязва, пълзи самият рак. Така казваше дърворезачът: „Боли ли го, момче, дървото, когато трионът го захапе с острите си зъби? Боли го. Удари тесла в кората му и оттам протичат сълзи“. Накрая ще повърна дроба си и всичко около мен ще стане алено. Ще повикам Корнелия и ще я попитам: „Какъв е онзи момчешки глас в телефона?“. Ще бъда строг, най-строгият баща на Земята. „Между нас няма нищо“ – ще каже тя. Защо нищо, трябва ли да няма нищо? Кой е казал, че един момчешки глас по телефона е нищо?

И ще свърши експериментът, на който не разбирам целта.

Всеки болен от рак е крачка към непонятното бъдеще, към ново съвършенство, така ли?

– Твоят дроб е само прототип. Ако оцелее, ще стане принцип и метод, ако не – отново, по друг начин. Едновременно се опипва бъдещето на мозъка, на кръвта, на крайниците, на жлезите. Докато се роди човек, целият от ракови клетки.

Стига! Не искам, остави ме да свърша спокойно. Трябва ми глътка въздух. Не те измислих, за да се страхувам от теб. Играта е неравностойна: учиш ме на правилата, а сам не участваш, лукаво се измъкваш с това, че си навсякъде и винаги. Само аз хвърлям зара, местя фигурите си напред, към гарантираното поражение, а ти си безпристрастен наблюдател извън турнира. Ти винаги печелиш, защото не играеш.

– Искаше да го разбереш.

Искам и сега! Ти удрял ли си с камшик мозъка си?

Боли, но бяга, втурва се напред, пръхти от удоволствие, трепери от желание да победи. Жокеят е плах, страхува се, че конят му ще падне, ще се нарани и вече никога няма да стане, отпред има ров, след него препятствие, но конят хуква като щурав, вятърът свири в ушите му най-сладката музика, наречена движение. Ето, за миг губи силата на нозете си, преплита се – ще падне! – но ти удряш шпори в хълбока му, за секунда се откъсваш от гравитацията, за да му стане леко. Фаталната секунда, в която или ще паднеш, или ще победиш. Тогава ездач и кон се сливат, прехвърлят си енергия и страст и продължават. Тази секунда трябва да се издържи.

Ти удряш мозъка ми с камшик, но от това той хуква напред. Правил съм го десетки пъти, щом не иска да приеме неприемливото, защото мисленето е това – непрекъснато приемаш неприемливото, да чупиш кората на очевидното и да настаняваш на квартира в мозъка си парадоксите. Истините не могат да бъдат разбирани със здрав разум, дошъл от всекидневния опит.

Знаеш ли какво най-много ме смущава? Ние не разбираме онова, което знаем. Всички знаят „Панта рей“ и никой не го разбира, защото най-трудно се възприема движението. Говорим за еволюция, за логиката „рождение – смърт“ – мъдрости, гръмки демонстрации на интелигентност! Ти ми показа част от тази логика в огромните ù мащаби, в целия ù обем, но аз не я разбрах. Каза, че трябва да умра с милионите други като несполучливо решение, че трябва да си отида, защото това е необходимо, че точно това е отрицание на отрицанието и естествен подбор, за които с такава охота дърдорим. Но аз не те разбирам! Не мога да го приема, и това е.