За спасяването на света

Един мой приятел казва: „Човечеството се състои от две половини. Едната направо е готова за сметта. С малко труд и другата става подходяща за там“. Той е скептик, не вярва на никого, дори на себе си. Оправдано ли е да не вярваш на себе си? Разбира се, никой друг не те мами така безсрамно, както собственият ти мозък. Лъже те с безочието на професионален измамник, но го прави деликатно, подкупващо, защото спекулира с близостта ви.

Ето, аз и досега не мога да му хвана вяра, че ти съществуваш. Струва ми се, че те измислих, за да кажа на себе си всички тези неща. На себе си.

Знаеш ли от какво най-много се страхувам? От библиотеките. Безкрайните редици от прилежно наредени томчета, бездънни кутии със списания и документи могат да извадят от равновесие и най-стабилната психика. Обложка с номерче, обложка с номерче – кошмарни колони, а между кориците – пакетирани мисли, факти, цифри; между страниците е затворена и изсушена съдбата на някакъв Хомо сапиенс, който цял живот е удрял мозъка си. Отгоре – прах и плесен. Не се ли чете една книга, бързо остарява. Когато бях млад, реших да изчета всички книги от градската библиотека по азбучен ред. Вече двадесет години съм на буквата А. Това искам да пишат за епитафия: „Тук почива човекът, който цял живот четеше буквата А“. Малко ли е: Абел, Авенариус, Авицена, Айнщайн, Айтматов, Аксаков, Алберти, Алкей, Амаду, Амбарцумян, Ампер, Аполинер, Амундсен, Андерсен. Малко ли е? Стигнах до Аристотел. И до Аристотел трябваше да спра, без никога да надникна в следващия, в Аристофан.

Ще кажеш, със същия успех, или по-точно със същия неуспех, можех да започна и Британската енциклопедия, но аз откровено мразя енциклопедиите. Тях ги бива само за кръстословици. Веднъж питах мой студент кой е Айнщайн, а той ми отговори: „Велик немски физик от двадесети век“. Ето това е енциклопедизъм.

Какво ли прави Корнелия сега?

Когато за първи път я взех в ръце, беше едно червено и набръчкано същество на четири дни, почти като телешки шол. Савка твърдеше, че нашата била най-красивата в цялото родилно. Отчайващо пищеше тази хубавица от спазми в коремчето, тогава имах аспирантски минимуми и мечтаех да бутна живия вързоп под леглото. Дори веднъж го направих, но тя така плачеше, че я съжалих. Всичко започва от съжалението, а великите неща идват след това, съвсем малко след това.

Всъщност тези неща изобщо не те интересуват.

Когато гледах Орион през капандурата и за първи път усетих космическата транслация на духа, разбрах, че усещането за безкрайност ни е дадено. Мозъчното вещество инстинктивно се бунтува срещу нещата, които нямат начало и край. Затова винаги говорим за безграничното като за нещо много, много голямо. И толкоз. Кажа ли на студентите, че вселената е ограничена, те винаги ме питат: а какво има извън нея?

В крайните квартали на една от милионите галактики, на една безсрамно тривиална планета около невзрачно жълто джудже има простосмъртни същества. И те се опитват да мислят в метагалактични мащаби. Красиво ли е това или глупаво? Трябва ли да се гордеем с него, или трябва да се срамуваме?

Трябва да се гордеем, казвам аз, защото надрастваме пространствената си ограниченост, излизаме от коритото на опита и се мъчим да придобием интелектуалните мащаби на Хомо космикус.

Трябва да се срамуваме, казва моят приятел, скептикът, защото никой не може да обхване необхватното – той много обича Козма Прутков; защото вселената с вселенската си мнителност и величие само ще се изсмее над жалките ни усилия.

Но човекът винаги е постигал целите си – казвам. Зависи от целите – упорито продължава той. Ако мравката иска да построи мравуняк, ще успее. Ако иска да реши най-простото диференциално уравнение, няма да може. Но аз не отстъпвам: защото е мравка, защото няма съзнание. Съзнание ли? – пита той. – Не обичам да споря с такива неопределени понятия.

Понякога се улавям, че не съм ваксиниран срещу неговия песимизъм. Може би наистина всичко зависи от целите? Или, да речем, от шанса? Ако човечеството хвърли две шестици – да се спаси и да не се умори – може би целите ще станат постижими. Значи трябва да ги хвърли! Ако, естествено, се разглежда обозримият космос и предвидимото бъдеще.

И тази шумотевица продължава, докато Савка викне: хайде в кухнята, че яденето изстина!

В нашата кухня е уютно, Савка стопля дори северните стаи. Вижда се Трихълмието, някъде под него е Марица, панаирното градче. Мисля си – вляза ли в кухнята, ще се излекувам.

Виж го ти, дяволът – продължава моят приятел – той разглеждал предвидимото бъдеще, а не въвежда никакъв коефициент на предвидимост. Този въпрос трябва да се разглежда статистически, да продължава настоящето, а това не е нито толкова лесно, нито толкова оптимистично.

Ето нещо интересно, заслужава да се помисли. Но винаги се намира някой да каже: марш в кухнята!

Марш в кухнята, казва този някой, защото целият съвсем изстина!