За спасяването на света

Казвам ти всичко това, защото искам да изхвърля от съзнанието си цялата смет от съмнения, събирана през тези четиридесет години. Трябва ли да съм доволен? Станах физик, професор, доктор, с добра жена, с хубава дъщеря, с топла кухня, моите космиони имат някакво оправдание. И среща с друга форма на разум в последните дни, на финала. Не всеки може да постигне толкова.

– Иронизираш себе си. Това ти дава сили.

Сили ми трябват само да издържа на болките. След малко ще дойде Старшата с динозавърската доза опиат и ще ме пренесе в полубитието, където не можеш да различиш съня от действителността, където винаги е сумрак и крачат странни дългокраки същества с криви носове. Понякога виждам палми, екзотични профили, някакво момиче – богиня или таитянка – извива крехкото си тяло, искам да целуна очертанията на ходилата ù, върховете на пръстите, пълнолунието на коленете, но тя изчезва, щом протегна длани. Не, не изчезва, само размахва ръце и виждам, че е сивият гълъб, който ме гледа с ръждивите си очи и мърмори: „Нивга веч!“.

Не искам опиати, трябва да запазя жестоката яснота на мислите си. Не е време за видения, за бълнуване в просъница, мозъкът трябва да бъде хладнокръвен скалпел. Сестра, остави ми болките. Ако станат непоносими, ще те повикам, обещавам.

Какво казваш, сестра? А, разговарям със себе си. Да, на глас. Тет-а-тет със собствената си съвест. И с моето космионно поле. Не разбираш? То аз не разбирам, че ти ли… Довиждане, сестра.

Пак сме само двамата. Ще ме търпиш, трябва да изхвърля от съзнанието си цялата смет.

Винаги зад гърба си долавях нечии стъпки и сядах в очакване с лице към вратата. И ти дойде за този разговор. Ще слушаш, винаги разказвам нещо на някого, непрекъснато споделям, където и да съм. Човек има нужда да споделя, особено – да споделя със себе си. Тогава, както се казва, разговорът е равностоен.

– Ти разговаряш с мен.

Забравям, че ти не си аз, че си друг. Не искам да приема твоя начин на живот.

Живот ли казах? Жив ли си? Живите се хранят, размножават се, умират. Това е – раждат се, продължават се и умират.

Просто разговарям с никого.

Каза, че ракът е необходим, от него умирали само избраниците, защото това било стъпало към новото съвършенство. И всеки от нас има шанса да стане онзи – целият от ракови клетки. Знам всичко това, а не ми трябва. Защо го каза? И за космионното поле – защо?

Прекалено много съвпадения – аз съм болен от рак, аз открих космионното поле, аз разговарям с теб. Не е ли съмнително?

И нямам право да кажа нищо на другите, нали? Пък и кой ще ми повярва. Тогава да продължим, аз още мога…

Изумява ме съвършенството около мен, съвършенството на живота, а всичко се е създавало само! Преди милиони години едно странно химическо зрънце е тръгнало към светлината, убедено в своето добро начало. Кой му е дал силата да се бори? После зрънцето открива в себе си толкова могъщество, че иска да се раздели на две. Ето я цялата тайна: животът е в това, да имаш могъществото да откъснеш от себе си, да се отрицаеш, да се разпаднеш заради бъдещето. Камъкът и глината не го правят, а малкото живо зрънце се бори с времето, като се продължава.

Не е ли изумително?

Всичко бяга към хаоса, разпадат се световните подредености, а в клетката е обратното. Трябва да си много силен, за да се опълчиш срещу най-жестокия факт, срещу единствената необратимост. И да направиш от стремежа към съвършенство смисъл и цел, напук на растящата ентропия!

– Да си насочен срещу обстоятелствата, които са те създали и от които си зависим – това наричаш съвършенство? Да вървиш срещу тях със смешното самочувствие на мимолетен?

Това аз наричам самочувствие!

– И когато си натрупал най-много съвършенство, в един миг то се разпръсва сред молекулния хаос и разбираш, че хаосът е непобедим.

Прав си, така е. Петдесет или сто години непрекъснато намаляваш съвършенството на природата, за да увеличиш своето. Трупаш това съвършенство в себе си и после – край. Но има ли нещо по-хубаво от това да умреш от много съвършенство?

– Има. Да не умреш.

Малко преди смъртта си татко ме повика при себе си, хвана ръката ми и заплака. Той цял живот миришеше на риба, йод и водорасли, сигурно и на вятър, но вече съм забравил как мирише вятърът. Мога да различавам всички асистенти по дезодоранта и всички вина по аромата, но съм забравил мириса на вятъра. Тогава баща ми заплака и каза: „Осемдесет и две години, момчето ми, са само началото на един живот“. Притихна за миг, въздъхна и добави: „Но спокойно могат да бъдат и краят“. Нали ти казах, че нашият мозък не приема безкрайните неща, особено безкрайния живот. Той иска всичко да има начало и край, за да може да запълни разстоянието между тях със смисъл.