За спасяването на света

Страхувам се, космионно поле. Здравей. Чакаш ли? Няма да те измъчвам дълго, бъди малко търпелив, искам да събера повече съвършенство за теб, много, много ще събера. Пиршеството е близо, ще ме поемеш. Аз ще остана тук и ще се включа в кръговрата, ще ставам трева, хумус, микроелементи. Така – милиарди години. Хубаво е, нали? Аз, който не успях да стана идеалът от ракови клетки. Естествено е да си отива човек, а се страхувам. Наистина се страхувам, защото не го разбирам. Почакай минута и ще ме имаш, обещавам. На теб и на другите. Всъщност вие нямате местоимения. Така си живеете, без „аз“. А аз съм аз, още малко ще бъда, после ти ще вземеш всичко без онова, което става хумус, ще напълниш енергетичната си яма. Не, не те мразя, просто си ми някак противен. Но и ти си зависим отвън, нали? Всички сме зависими отвън. Добре де, още минута. Като че ли можеше да свърши иначе. Знам всичко това, а не го разбирам. Не го разбирам!

Как си, ентропийо в мен? Готови ли сме да се превърнем в космиони?

Все пак ставаме разум.

Сърцето ми едва удря, тихо, тихо, почти не го чувам… Защо не го чувам?

Щом трябва…

Редактира: Елена Коларова

Публикации:

1. Списание „Съвременник“ – бр. 2/1978, 1978 г.

2. Сборник „Спомен за света“ – „Отечество“, 1980 г.

3. Сборник „Греховно и неприкосновено“ – „Христо Г. Данов“, 1983 г.

4. Сборник „Нагоре по стъпалата към бога“ – „Сиела“, 2009 г.

Алена капка кръв Никола Кесаровски

На Агоп Мелконян

Очаквах да получа крайния (отрицателен, разбира се) резултат от експеримент 103 и да се заловя с нещо по-сериозно.

А ето че реакцията се оказа положителна!…

Стоях и не смеех да посегна към втория екземпляр. Нима е възможно?! Слисано гледах как принтерът бълва лист след лист… Стоиш на перона и чакаш влака. Ето, задава се, влиза в гарата. Вместо да намали скоростта си обаче, той я ускорява! Фучи разярено насам, потракването му се слива с протяжен звън. Току пред теб изведнъж се откъсва от релсите, литва стръмно нагоре, вагон след вагон следват локомотива по някаква невидима и невъзможна линия… Гигантски лупинг и серия главозамайващи фигури от висшия пилотаж, невиждан слалом между вратичките от ниски следобедни облаци: само последният вагон, леко замятащ, ги докосва от време на време – и Стенмарк би се загледал!… А ти? Ти какво? Ти гледаш слисано. Ти следиш машинално чудото. Ти си блокирал. Едва по-късно ще бъдеш в състояние да мислиш. И ако в момента съществува нещо в главата ти, то е само: нима е възможно?!… Гледах и аз слисано как принтерът бълва лист след лист, машинално следях номерацията. След двайсет и четвърта страница автоматът прищрака, подвърза ги в тънка брошура и хлопна от двете страни корици със заглавие „ОПИТ 103 – 11.11.2017 година“. Не знаех какво да мисля! Краката ми трепереха, ръцете посегнаха към брошурата, но изпотени и несигурни, бавно се отдръпнаха.

Не вярвах в съществуването на друга цивилизация. Сега доказателството за това беше пред мен, а аз продължавах да не вярвам…

Отдавна си бях поставил задачата, но се бавех с решаването ù. То изискваше недопустима алогичност, а аз прекалено, може би, уважавах установения през хилядолетията начин на мислене. Повече или по-малко, това е познато на всеки – онзи странен начин, по който онаследената от стотици поколения родова памет се съпротивлява на щастливо споходилото те оригинално хрумване и поне в първия момент успява да хвърли сянка върху него. Еволюцията се е изхитрила да въоръжи живота на нашата планета с един добре премерен консерватизъм, достатъчен да съхрани постигнатото, но в същото време и пробиваем за по-ярките искри на новото. И то, това ново – утре осъществило се – да бъде пазено от същия този консерватизъм. И така нататък… Да, и така нататък, докато се стигне и мине през всекидневния сблъсък на всеки от нас с това хитроумно изобретение на еволюцията – на всеки един от нас, поел щафетата на поколенията и оказал се в рамките на своя живот на предния фронт на разпространяващата се във времето и пространството вълна на цивилизацията…

От птичия поглед на принципното определяне на нещата – по този именно начин съвършено съзнателно се опитвах да видя моя сблъсък с екстравагантния „ОПИТ 103“, най-малкото за да оправдая помайването си.