За спасяването на света

Веднъж той излезе надвечер за риба, но духна вятър от брега и до късно не се върна. Мама запали огън за ориентир и го чакаше. Тогава дълго гледах осветеното ù лице, ясно изразено върху чернотата на небето, с танцуващи светлини и сенки. Никога не съм виждал нищо по-прекрасно от майка ми. Тънки устни, издължен гръцки профил, очи с формата на гларусово яйце, в които никога не се появи гордост и злоба. Беше смирена жена, съпруга на рибар, но богата вътре.

Казах ù: „Мамо, приличаш на жената в църквата, дето държи къдрокосото бебе“, а тя: „Шшт, тя е Света Богородица“. Аз не знаех коя е тази богородица, но едва ли е била прекрасна като мама.

На сутринта, когато татко се върна, за първи път ги видях да се целуват пред мен.

И тя беше избраничка на съдбата, само че при нея експериментираха с кръвта ù.

Винаги съм се страхувал да седя до умиращ човек. Когато татко утихна и разбрах, че събира сили да си отиде, излязох да запаля цигара. Подлец ли съм? Подлец ли съм, те питам? Можех да бъда до него, можех! Но се страхувах да видя последната конвулсия на гърдите, очите в напъна им да излязат от орбитите си, жалките усилия на ръцете да сграбчат възглавницата, да хванат нещо от този свят, да се задържат за него, макар и за минута да бъдат още тук. Затова излязох да запаля цигара. След малко мама изпищя и разбрах, че татко не е могъл да се удържи, пръстите му са се изплъзнали, изтървал се е.

– От антиентропиен е станал ентропиен.

Знаеш ли какво е ефектът на Вернер – Бондарев? Забелязан е отдавна. Около умиращия се получава огромен удар от енергия, някакъв свръхинтензивен облак от непознати полета. Сякаш в мига на смъртта си той експлодира, взривява живота си. Като мощна ядрена гъба от непознати сили, които се възпламеняват с последния му дъх.

Четох за това преди десетина години в „Сайънс тумороу“ и бях шокиран. Правели масови изследвания в клиника за сърдечно болни. Пишеше, че полето на Вернер – Бондарев изкривява траекторията на протоните и смущава микровълните. Това е всичко.

– Не се ли умори?

Синеоките издържаме повече на болка. Само идиотски се изпотявам… И реже, реже… Мислех да се занимавам с ефекта на Вернер – Бондарев след неконстантните пространства.

– Наистина щеше да отидеш от другата страна на оградата.

Ти знаеш за него? Слушай, нека се разберем веднъж и завинаги: нямаш право да мълчиш! Грешниците се изповядват не пред праведните, а пред осъдените на смърт, защото след екзекуцията те пренасят греховете им направо в небитието. Осъденият на смърт е най-бързият пощенски фургон за там. Само аз ще знам истината и ще знам най-много от всички!

– Натрупаната отрицателна ентропия взривно взаимодейства с нарастващата ентропия на вселената.

Ентропия с ентропия? Невъзможно. Те трябва да се превръщат в някакво поле, в някаква материя.

– Те се превръщат в космионно поле.

Не, не! Къде е звънецът за сестрата? Боли ме. Непоносимо. Нещо гори вътре. Запалило се е нещо. Точно тук, на гърдите. Някаква ръка стиска, опитва се да изцеди всичко отвътре. Трябва да изляза. Слънчево ли е навън? Ръцете ми треперят. Не, не в космионно поле, не може да бъде! То е качество на пространството и не може да има нищо общо с нас. Съчиних го изкуствено, само за дисертацията, за славата само, една хипотеза и нищо повече! Казах си: а защо делта ел да не клони към нула? И после реших една задача. Необосновано е, не виждам физически смисъл. Кванти на пространството, вълни на пространството и изведнъж – Вернер – Бондарев!

Чакай! Значи когато умира човек или животно, то се включва в кръговрата на мъртвата природа, а цялата натрупана негативна ентропия се превръща в космиони, така ли? Но нали вие сте космионното поле? Значи живеете с енергията на нашата смърт? Окупирали сте пространството и се храните с усилията на органичната природа, обирате огризките ù, които заравяме на метър и половина под земята, като хищни птици по клоните на вселената…

– Така е решила природата – да прехвърля енергията си от вашата форма в нашата форма.

Емилия беше права – ужасното дойде. Искам прекалено много. Щом трябва да бъде така, да бъде. Питам се „защо?“ и сам си отговарям „защо пък не?“.

Боли ме. Къде е сестрата? Трябваше да се наметна, в градината е хладно. Едва движа краката си, едва дишам. Сега мисля, мисля! Сестра, искам морфин! Искам да видя палмите и таитянката. Искам да дишам, нищо друго. Нищичко!