За спасяването на света

Ще ти призная нещо: моят бог се казва Алексис Зорбас. Той е от онези богове, второкачествените. На всичкото отгоре е и смъртен. Така казваше Зорбас: „Пише ли в твоите книги, началство, защо живеят хората и защо умират?“. Всички се питат това, колебаят се да бъдат или не. При нас този, който мисли върху въпроса на Зорбас, го смятат за мъдър. Грехота е да ругаеш боговете си, но знаеш ли кое е най-срамното? Този въпрос е глупав, защото е некоректен. Няма отговор, а когато нещо няма отговор, то не е въпрос, нали? Затова питат ли ме: „Защо живеят хората и защо умират?“ – нали ти казвам, този въпрос е вечен – аз отговарям: „А защо пък не?“ – и ликвидирам философския възел.

Най-силно ритнах мозъка си, когато ми хрумна идеята за неконстантността на пространството. В началото се уплаших, а нямаше нищо странно – имах благословията на формулите; трябваше само да допусна, че дължините не могат да намаляват безкрайно, че има някаква най-малка дължина, метричен квант. Това не е моя идея, но другите стигаха до нея, а аз започнах от там. Щом пространството има кванти, трябва да има и вълни, разбираш ли? Щом в различните полета частици и вълни вървят заедно, навсякъде трябва да е така. Природата не обича разточителството на идеи.

Някога моят професор казваше: „Не търсете място за вашите идеи в природата, а търсете нейните идеи в себе си“. Стара школа. Ние, физиците, често слагаме своите мозъци в черепа на природата. Дори понякога се питам дали тя притежава всички тези идиотски качества, които ù приписваме?

И затова аз ù приписах още едно – вълни на пространството. И доказах това. Просто е – с матричен анализ. Но бях неудовлетворен. Савка ме съветваше да спра, защото изводите нататък ставаха невъзможни, неприемливи, в известен смисъл – еретични. Беше достатъчно за докторска дисертация и за осемдесетте лева над заплатата. Но маховикът вече се беше завъртял…

А ако кванти и вълни образуват пакети, както е в микросвета? Говоря за пакетите на дьо Бройл. Седем месеца търсих решението и то дойде с цялата си ужасна бездна от следствия. Тези пакети могат да имат произволно големи размери – от микро до мега, зависи от честотата на осцилациите, на трептенията на пространството. В първо приближение те са функции на космологичните константи. И освен това са вечни – докато има пространство, има и пакети. И въпреки това мен ме смущаваше нещо. Ако вселената наистина се разширява, а тя няма друга възможност, ще се променят нейните собствени трептения, пространството става неконстантно, растат и размерите на пакетите. Красиво, нали? И просташки логично – ето кое ме смущаваше. Добре ли слагах своя мозък в черепа на вселената? Правеше ли тя това, което аз искам да правя?

Измъчваше ме стройността на поведението ù. Една хипотеза, горда и стабилна като египетска пирамида, не е никаква хипотеза. Тя трябва да има ахилесова пета, за да живее. И аз избрах този вариант, който не спира по-нататъшното мислене.

После тръгнах обратно.

А може би вселената се разширява, защото пакетите растат? Те могат да образуват организирани системи, цели колонии, безкрайни вериги, които се събират и разделят. Те може би се управляват от своите вътрешни закони, по своя логика, защото могат да имат произволно много степени на свобода. Може би вселената се разширява, защото пакетите искат да се разширяват?

С това въпросително изречение завърши моята статия в „Парабола“.

Разбираш ли, аз тайно сложих разум в тях, дадох им свобода и воля. Аз им дадох право да управляват света!

Тази хипотеза е върхът на моята научна работа. Мога да продължа, имам идеи, вярвай ми. Но болестта дойде изненадващо, завари ме неподготвен.

Когато писах статията, наричах вълново-квантовите единства „пакети“. Тогава нищо друго не ми хрумваше, но съм задължен да им измисля име. Реших да ги наричам вече „космиони“.

– Сега е лесно, ти преодоля Тезис сто четиридесет и седми. Имаш думата в паметта си. Нашият разум е от космиони.

4.

Искам да изхвърля от съзнанието си боклуците от подозрения, цялата смет от разсъдъчни гнилости. Излъсканата памет е началото на всяко щастие. Мисълта мъкне в талвега си стари клони, разложени пънове, бурени, тапи и мазни петна, затова винаги трябва да се почиства, за да може отново в нея да има живот.

Най-лесно е да кажеш: край, вече не се подчинявам на стари представи и чужди догми. Но в теб винаги остава едно петънце от миналото, едно убеждение, което не си купил със собствени пари. Не можеш да провериш този свят от началото до края, за да се убедиш в собствената си правота; трябва да вярваш и на другите. Те опитват, смятат, нанасят търпеливо резултатите в графики, подреждат ги в съвети и принципи, които трябва да ползваш на доверие. После излиза, че техните истини не са и твои истини, но не можеш да се разделиш с недостатъците им.