За спасяването на света

Искаш ли да ти прочета какво пише жена ми в последното писмо? Какво като си едновременно при мен и при нея… Предполагам, че не надничаш зад рамото, възпитан си. „Мили Мишо, всички твои колеги вярват, че скоро ще бъдеш между тях.“ Тя сигурно има предвид покойните ми колеги. „Всички ти желаят бързо и леко лечение. За учебника не се притеснявай, аз сама ще изчета коректурите. Обещавам – много прилежно и внимателно. Статията ти в „Парабола” възбуди духовете. Всички я коментират. Хипотезата за пространствената неконстантност е истинска бомба! Сега се превежда на руски. Корнелия е добре, поправи петицата по математика и сигурно ще завърши срока отлично. Понякога тъжи за теб, дори ревнувам, но момичетата са по-привързани към бащите си. Вече няколко пъти по телефона се обажда пресилено учтив момчешки глас, но сигурно не е нещо сериозно. Пък и време ù е. Целувам те, Савка.“

Една жена може да заключи в десет реда цялото битие – твоето, своето и на всички останали. Тя вижда само контурите и пише със стила на евангелистите. Всъщност Савка е благороден човек, нали? Въпреки че има най-ужасния недостатък – физик без въображение! Над тортата е виртуоз, всяка нейна роза от масло е достойна за Лувъра, ще речеш – в тази жена всичко е фантазия. А започне ли да разсъждава за мъртвата природа, сама умира.

– Всички наричате себе си мислещи, а едва ли и един на хиляда може истински да мисли.

И слава богу! Мисълта е като дъжд, благодат е, щом ръми, завали ли – става потоп. И все пак Савка ми даде много любов, там жените са гении.

Днес болките са остри, нещо току пропълзи и ме пререже. Дали не пълзи самият рак? Чувал съм, че хората с моята болест в последния миг повръщат дроба си.

Някога в Созопол имаше един дърворезач, арменец, винаги брадясал и уморен. Беше библейски стар и с усилия мъкнеше дървеното си магаренце по улиците. Имаше мека бяла брада, а може би и ореол, може би, не си спомням вече. Спре на големия камък пред нас, запали, главата му трепери, а на върха на носа винаги носи застинала прозрачна капка. Спре на камъка пред нас и започне да си говори сам: „Сега е лято, леко ви е, сега всички сте деца на слънцето, любите се голи под смокините, но зимата ще дойде, не се е случвало да не идва, и снегът ще дойде, ви казвам. Зимата винаги идва за всички“. Не бързаше, беше спокоен като манастирска реликва, сякаш времето го беше забравило. Наведе се с пиличка над триона и започне зъб след зъб, зъб след зъб, сякаш наточваше скучното си битие. И пееше песен, на която никой не разбираше думите.

Добре, няма да се вълнувам. Ако съм спокоен, ще се спася ли? Не ми обещаваш.

– Не съм хирург, плътта ти не ми се подчинява.

Клетките ми се разпадат, в механизма им има повреда. Милиарди са и винаги ще има поне една, която няма да се подчинява на наредбите. Прошепва това на другите, правят коалиция, метежи, изражда се една, но тя е по-силната, върши чудеса от неблагоразумия заради нелепата си цел – да умре. Нямам нищо против, лично нейна работа си е, разполага със себе си, свободна е. Не мога да налагам условията и смисъла на нейното съществуване, нека умира, на нея ù е лесно – не го съзнава. Аз го съзнавам – ето всичко.

Ще кажеш, може ли да се съзнава смъртта, може ли да се усети? Не знам, ще умра за първи път. Колкото и да е неприятно, само веднъж се случва и с това се утешавам.

– Вие трябва да умирате от рак.

Ти си не само жесток, но и себелюбив, защото кокетираш с безсмъртието си, а психиката на боговете е отвратителна. За тридесет и четири години дори не си успял да усвоиш добрите маниери. Съветвам те – малко притворство и ще те рисуваме по иконите.

– Не мога да те обичам. Нищо не ни свързва, ние сме най-противоположните неща. Няма привързаност, няма омраза, няма равнодушие. Няма нищо. Искаше да ти го кажа, нали? Ласкаеш се, че оставаш горд пред най-мащабния разум. Но ако можех да те излекувам, щеше да ми продадеш душата си.

Глупости! Не търгувам с вещи от първа необходимост. Инстинктите ми са включени на върхова мощност, работят в точката на изтощението – страхувам се, признавам. Но щом си толкова логичен, отговори ми: има ли смисъл да решаваш задача, щом тя по принцип е нерешима? Вярно – равнодушието ми е само привидно, намекът, че утре или след седмица ще бъда… ме кара да настръхвам, ставам боязлив и злобен, но страхът ми е обуздан… Опитът е категоричен – нулев шанс, нямам печеливш вариант, играта е към края, в ръкава не крия пето асо и точно затова залагам всичко в ендшпила.

Виж долу на двора онова брадясало отчаяние в синя пижама. Той е миньор, много известен миньор, с два реда медали; известен дори с това, че има седем деца. Пуши боязливо, срамува се, защото раздухва собствената си клада. Може ли той да намери оправдание за себе си?

– Има оправдание, без да го разбира.