Законът на невинността

— Разбира се, полицай Милтън — казах. — Но може ли да попитам защо ме спряхте? Сигурен съм, че не съм карал с превишена скорост и всички светофари светеха зелено.

— Книжката — повтори Милтън. — Талон. Застраховка.

— Е, предполагам, че по-късно ще ми кажете. Книжката ми е във вътрешния джоб на сакото. Другите неща са в жабката. Кое искате най-напред?

— Да започнем с книжката.

— Няма проблем.

Извадих портфейла си и измъкнах книжката от една от преградите, замислих се над ситуацията и се зачудих дали Милтън не е наблюдавал „Секвоя“ за адвокати, излизащи от моето празненство прекалено пияни, за да шофират. Обикаляха слухове, че патрулиращите ченгета правят това, когато се празнува оправдателна присъда, и прибират адвокати по най-разнообразни нарушения на закона за движение по пътищата.

Подадох на Милтън книжката си и посегнах към жабката. Скоро полицаят получи всичко, което бе поискал.

— Сега ще ми кажете ли защо е всичко това? — попитах. — Сигурен съм, че не съм…

— Излезте от колата, господине — каза Милтън.

— О, я стига, човече. Наистина ли?

— Моля, излезте от колата.

— Както кажете.

Отворих със замах вратата и агресивно принудих Милтън да отстъпи назад, за да сляза.

— За ваша информация — казах, — прекарах последните четири часа в „Секвоя“, но не съм близнал алкохол. Не съм пил повече от пет години.

— Браво на вас. Моля, отидете зад превозното средство.

— Погрижете се камерата на колата ви да е включена, защото ще берете голям срам.

Минах покрай него, отидох зад линкълна и застанах в светлината на фаровете на патрулката.

— Искате ли да вървя по права линия? — попитах. — Да броя на обратно, да си докосна носа с пръст, какво? Адвокат съм. Познавам всички игрички и това тук са пълни глупости.

Милтън ме последва и застана до задницата на колата. Беше висок и слаб, бял, спретнато подстриган. Видях знака на градската полиция на рамото му и четири нашивки на дългите му ръкави. Знаех, че дават по една за всеки пет години служба. Той беше ветеран, откъдето и да го погледнеш.

— Разбирате ли защо ви спрях, господине? — каза той. — Колата ви няма регистрационна табела.

Сведох поглед към линкълна. Нямаше регистрационна табела.

— По дяволите — изругах. — Ъ… това е някаква шега. Празнувахме, спечелих дело днес и клиентът ми бе пуснат. На табелата пише „ОПРАВДАН“ и някое от момчетата сигурно е сметнало, че ще е много забавно да ми я открадне.

Опитах се да си спомня кой си бе тръгнал от „Секвоя“ преди мен и кой би сметнал това за смешно. Дейли, Милс, Бернардо… можеше да е всеки.

— Проверете в багажника, може да е вътре.

— Не, ще им трябва ключ, за да я сложат в багажника — казах. — Ще се обадя по телефона, за да видя дали…

— Господине, няма да се обаждате на никого, докато не приключим тук.

— Това са глупости. Познавам закона. Не съм арестуван, мога да се обадя.

Млъкнах, за да видя дали Милтън няма да ме предизвика с още нещо. Забелязах камерата на гърдите му.

— Телефонът ми е в колата — обясних.

Тръгнах обратно към отворената врата.

— Господине, веднага спрете — нареди Милтън зад мен.

Обърнах се.

— Какво?

Той щракна фенерче и насочи лъча към земята зад колата.

— Това кръв ли е?

Отстъпих и погледнах напукания асфалт. Фенерчето на полицая беше насочено към петно течност под калника на колата ми. Бе тъмнокафяво в центъра и почти прозрачно по краищата.

— Не знам — казах. — Но каквото и да е, то вече е било там. Аз…

Докато произнасях това, и двамата видяхме от калника да потича капка и да пада върху асфалта.

— Господине, отворете багажника, моля — нареди Милтън и прибра фенерчето в калъф на колана си.

През ума ми препускаха най-разнообразни въпроси, като се започнеше с това какво има в багажника и се завършеше с мисълта дали Милтън има достатъчно основания да го отвори, ако откажа.

Още една капка от това, което вече смятах, че е някаква телесна течност, падна върху асфалта.

— Напишете ми акт за табелата, полицай Милтън — казах. — Но няма да отворя багажника.

— Господине, тогава ще ви арестувам — отвърна Милтън. — Поставете ръцете си върху багажника.

— Арест? За какво? Аз не съм…

Милтън се приближи към мен, сграбчи ме и ме обърна към колата. Стовари цялото си тегло върху мен и ме преви на две върху багажника.

— Хей! Не можете…

Едната ми ръка бе грубо издърпана зад гърба и той ми щракна белезници. След това ме сграбчи за яката на ризата и сакото и ме издърпа от колата.

— Арестуван сте.

— За какво? — попитах. — Не можете просто…

— Заради вашата и моята безопасност ще ви кача отзад в патрулката.

Сграбчи ме за лакътя, завъртя ме пак и ме поведе към задната врата на колата си. Сложи ръка върху главата ми и ме бутна на покритата с изкуствена кожа седалка отзад. След това се наведе и ми закопча колана.

— Знаете, че не можете да отворите багажника — казах. — Нямате достатъчно основание. Не знаете дали това е кръв и дали идва от колата. Може да съм минал през нещо.

Милтън се отдръпна от колата, погледна ме и каза:

— Извънредни обстоятелства. Някой там вътре може да се нуждае от помощ.