— Не е каквото си мислите, госпожо съдия. Дори няма да се доближавам до казината. Сам Скейлс е лежал за последно в щатския затвор „Хай Дезърт“, който е на час път на север от Лас Вегас. Съкилийникът му все още е там и искам да говоря с него. Обвинението не ни даде никаква информация за действията на Скейлс преди убийството. Съкилийникът може да се окаже важен свидетел на защитата. Един от детективите ми в момента е в този затвор. Каза, че затворникът щял да говори само с мен. Резервирал съм полет за Вегас в 11:40 и обратен в седем часа.
— Това не е ли малко прибързано, господин Холър?
— Не, ваша чест. Не знам какво ще реши съдът. Просто искам да съм сигурен, че ще мога да стигна дотам, ако съдът позволи.
— Госпожице Бърг? Обвинението възразява ли на искането на защитата?
— Първо бих искала да попитам за името на затворника, с когото той ще се види — каза Бърг.
— Остин Нидерланд — отвърнах. — Намира се в щатския затвор „Хай Дезърт“.
— Ваша чест — започна Бърг, — щатът възразява срещу това пътуване извън ограниченията на пускането под гаранция и настоява за спазване на първоначалните уговорки от съдебното заседание. Смятаме, че има опасност господин Холър да се укрие. Още повече сега, защото колкото повече процесът наближава, толкова по-ясно му става, че присъдата и затворът са му сигурни.
— Госпожо съдия, твърдението на обвинението е абсурдно — намесих се бързо. — От пет седмици съм извън ареста и не правя нищо друго, освен да подготвям защитата си, въпреки че съм в неизгодната ситуация да си имам работа с прокуратура, която не обича да играе по правилата.
— Ваша чест, няма никаква неизгодна ситуация и никакви доказателства, че прокуратурата не играе по правилата — натърти Бърг. — Защитата е уведомявана за всичко още от началото на…
— Стига, стига — извика Уорфийлд. — Нямам намерение да започвам деня си, като се правя на рефер между вас двамата. Това започва да ми писва. А що се отнася до молбата, защитата проучи ли възможностите за разговор от дистанция?
— Да, ваша чест — казах. — Повярвайте ми, бих предпочел да е така, но моят детектив ми каза, че затворът не позволява този вид разговори, освен ако не става въпрос за съдебни заседания.
— Добре — каза Уорфийлд. — Съдът ще позволи на господин Холър да разпита този свидетел. Ще уведомя надлежно отговарящите за задържането и пускането под гаранция и, господин Холър, трябва да се върнете в този окръг днес до полунощ, иначе предреченото от госпожица Бърг ще се сбъдне. Ще бъдете разглеждан като беглец. Ясно ли е?
— Да, ваша чест — казах. — Благодаря. И ако мога да отправя още една бърза молба?
— Така си и знаех — обади се Бърг.
— Какво има, господин Холър? — попита Уорфийлд.
— Ваша чест, нося монитор на глезена и съм сигурен, че това ще е проблем в затвора в Невада.
— Няма начин — намеси се категорично Бърг. — Не говорите сериозно. Няма да приемем той да си свали монитора. Щатът…
— Не искам това — прекъснах я. — Моля за писмо от съда, което секретарят на ваша чест да напише набързо и да ми прати по имейла, с обяснение за положението ми, ако стане въпрос за него.
Настъпи мълчание, в което съдията най-вероятно чакаше Бърг да възрази. Но според мен прокурорът вероятно смяташе, че е прекалила с гръмогласните възражения срещу свалянето на монитора. Беше реагирала преувеличено и сега мълчеше.
— Добре — каза Уорфийлд. — Ще съставя бележка и ще накарам Андрю да ви я изпрати.
— Благодаря, ваша чест — отвърнах.
След разговора се свързах с Бош и му казах, че ще отида. Казах му да уреди среща с Нидерланд за два следобед. Така щях да имам време да отлетя дотам и да ме откарат с кола до затвора. Предупредих го също така да се оглежда внимателно.
— Трябваше да съобщя името на Нидерланд на обвинението — казах. — Съмнявам се, че ще успеят да пратят там някого преди мен. Но може да се опитат да ни прецакат по някакъв начин.
— Няма да мърдам — заяви Бош. — Ще си отварям очите за всичко необичайно. Обади ми се, когато наближиш.
След бърз душ и бръснене облякох чисти дрехи за пътуване и бях готов да тръгвам. Свалих и разпечатах писмото от съдия Уорфийлд и го прибрах в куфарчето си.
Кендал беше будна и бе в кухнята. Възцари се тежко мълчание, което тя наруши първа.
— Съжалявам за снощи — каза тихо. — Знам, че трябва да вложиш всичките си усилия в защитата си. Държах се себично.
— Не, аз съжалявам — заявих. — Пренебрегвах те, а това не биваше да се случва. Мога да бъда по-добър, обещавам.
— Най-доброто, което можеш да направиш за мен, е да спечелиш делото.
— Това е планът.
Прегърнахме се и аз я целунах за довиждане.
Бамбаджан Бишоп ме чакаше пред стълбите.
— Точно навреме — казах. — Дотук добре.
— Къде отиваме? — попита той.
— Летище Бърбанк. Летя за Вегас. След това си свободен до осем вечерта, когато ще се върна. Ще трябва да ме вземеш.
— Ясно.
Терминалът на „Джет Суитс“ не е в търговската част на Бърбанк. Скрит е в дълга редица от частни самолетни оператори и хангари. Стигнах там петнайсет минути преди полета.