Заподозрян № 1

Бяха си паснали добре.

Да бъде в Private, в екип с Дел Рио — един истински герой от войната, беше най-хубавата работа, която Круз някога бе имал. Единственото по-хубаво нещо би било да оглави Private — Лос Анджелис, когато и ако Джак реши да се оттегли.

Дел Рио попита:

— Та значи, този Сами… При нас ли е на заплата?

— Не, той е изцяло на свободна практика.

Булевард „Уитиър“ беше четирилентова пътна отсечка, която пресичаше запуснат квартал. През деня продавачите излизаха пред магазинчетата си и предлагаха тениски и чорапи, а семействата ходеха на пазар с малките си дечица. През нощта по тъмните места се трудеха наркопласьори. А по улиците проститутките правеха своите обиколки.

Няма час от денонощието обаче, когато един мерцедес да изглежда на място на „Уитиър“. Точно сега стоеше като лачени обувки на прасе.

Круз щеше да се радва да е с форд сега. При това сив. Какъвто бе имал, когато работеше за Окръжната прокуратура. Но Джак имаше слабост към колите, които изглеждаха добре.

— Мисля да паркирам в паркинга на „Кини“, надолу по „Сото“. Две пресечки по-натам.

Щом колата беше прибрана на сигурно, Круз и Дел Рио минаха покрай един малък мол със затворени магазини и залостени прозорци. Пресякоха улицата при „Лодката за скариди на Джони“ и Круз видя Сами да чака пред пекарната „Ла Маскота“.

Той беше към тридесетгодишен бял мъж с чорлава черна коса, козя брадичка, тюркоазени ботуши с остър връх и достатъчно пиърсинги по лицето, че да отвори железария.

— Кой е този? — попита Сами и посочи Дел Рио.

— Това е Рик. Партньорът ми. Наш човек е — каза Круз.

Сами беше надрусан, зениците му бяха разширени, беше превъзбуден, но готов да сключи сделка.

— Чувал ли си нещо за голяма пратка „Окси“, която е пристигнала в града снощи? — попита Круз, като извади двайсетачка от джоба си и я размаха под носа му.

— В хладилен микробус ли?

Круз кимна.

— Какво знаеш?

Сами грабна двайсетачката, ухили се с беззъбата си усмивка и каза:

— Знам, че микробусът е заключен някъде, не е на улицата. Бая се дрънка как да се докопат до плячката.

— Това не струваше и двадесет цента, Сам.

— Не мога да ти кажа нещо, което не знам, човече. Хей, познаваш ли Зиги Оу?

— Знам го Зиг. Не съм го виждал от доста време — отговори Круз.

— Още двайсет и мога да му пратя есемес от твое име — рече Сами.

29

Зиги Оу беше чернокожо хлапе, високо над един и осемдесет, деветдесет килограма, с вързана с ластик коса на расти.

— Оо, пич! — извика Зиги, щом видя Круз. — Много време мина, човече. К’ви ги дървиш?

Плеснаха ръце за поздрав, потупаха се по гърба, Зиги зае поза като за боксов спаринг, направи малко финтове, малко удари, малко движения с краката, а Круз поемаше ударите с длани.

— Видях те по телевизията, човече. По „Спортс Класик“, сещаш ли се? По Ем Джи Ем Гранд. Мачът ти с Майкъл Алварез. Ама така те свали в осмия рунд.

— Знам, там бях — каза Круз през смях.

— Добре ли си вече?

— Добре съм. Ами ти?

— Чист съм от трийсет и осем дни. В програма съм. Не пропускам нито една среща. Има големи сладурани. Искат да се погрижат за мен. Но това е супер. Аз искам да ме обгрижват.

Последва още смях, но после Зиги каза:

— Е, какво ти трябва, Емилиоу?

— Търсим един микробус, който е бил похитен миналата вечер. Вътре има страшно много медикаменти.

— С климатик ли е? Разни зеленчуци и други простотии отстрани?

— Точно.

— И аз трябва да преживявам, братле. Какво ще има за мен?

— Петдесет за местоположението му. Още двеста, ако успеем да върнем стоката.

— Двеста и петдесет? Емилиоу! В този багажник има милиони, мъжки. Милиони.

Зиги се спазари с Круз за стотачка предварително и след като той му даде парите, каза:

— Склад на „Саут Андерсън“. Фирма за изработка на саксии или по-скоро изглежда като фирма за саксии. Навсякъде има високотехнологични охранителни системи. Чувам, че микробусът е паркиран вътре, и, Емилиоу, ако ме включиш в сделката, ще те включа и аз.

— Няма да влизаме в бизнеса с наркотици, Зиг. Мерси, все пак. Какво още си чул?

— Чух, че микробусът е отмъкнат от жабарите и няма да остане задълго в този склад.

— Благодаря, Зиги — каза Круз.

— Радвам се, че те видях, братле. Имаш ми номера, нали?

— Не, дай ми го.

Зиги записа номера си в телефона на Круз. После двамата плеснаха ръце и блъснаха рамена. Едрото хлапе се затътри надолу по улицата.

А Круз се обади на Джак.

— Имаме следа за микробуса. Скрит е в някакъв склад. Естествено. Окей. Наистина ли? Без майтап?

Круз съобщи на Джак къде ще бъдат и затвори телефона.

— Има нов човек, с когото Джак иска да работим. Бил е балетист. — Круз се замисли за момент. — Това означава ли, че е гей?

— Не си ли чувал израза „Не питай, не казвай“3?

30

Дел Рио беше паркирал на „Саут Андерсън“ срещу фабриката за керамични изделия „Червената котка“. Складът беше построен от варосани неколкократно червени тухли. Варта се лющеше и частично разкриваше имената на предишни, вече отмрели бизнес начинания.

От мястото си на улицата те имаха добра видимост към товарното депо на ъгъла на „Артемус“.