Заподозрян № 1

Да превърнем емоционалната болка във физическа.

Изправих се с мъка на крака, а Донахю ме блъсна в гърдите и ме залепи на стената.

— Не трябваше да идваш тук, Джак — каза той. — Толкова съм ти ядосан, че мога да извърша шибано убийство пред Бога и пред свидетели.

Стиснах юмруци отстрани до тялото си.

— Майк, не съм го сторил аз. Не съм аз.

— Това ли е твоята версия?

— Версия ли? Та аз бях луд по Колийн. Защо бих искал да я убия?

— Може би си решил, че е започнала да ти се пречка, Джак.

— Послушай ме.

Отчаяно исках да го накарам да ми повярва. Сграбчих го за бицепсите, разтресох го и изкрещях в лицето му:

— Не съм го направил аз. Но ти обещавам, че ще открия кой е убил Колийн. И ще му причиня болка.

34

С едната си ръка притисках торбичка с лед към челюстта си, а в другата държах чаша бира „Гинес“. Донахю седеше срещу мен на малка маса в тъмния му ресторант, а между нас блещукаше свещ. След като си викахме в продължение на двадесет минути, бях успял да го убедя в невинността си.

— Казах ти, че съжалявам, нали, Джак? — каза Донахю с ирландския си акцент.

— Да, каза ми.

Той въздъхна.

— Всичко е наред, Майк. Разбирам те. Пък и няма пострадали.

Един сервитьор ми донесе вечеря — чиния с котлети и пържени картофи — и я постави пред мен. Отказах още едно питие и погледнах чинията раздвоен.

От една страна, не бях ял отдавна.

От друга обаче, ми се гадеше.

Храната беше начинът на Донахю да ми предложи примирие, така че оставих леда и хванах приборите.

— Тя беше тъжна — каза той. — Говорихме си за този неин приятел в Дъблин и мисля, че го обичаше, но той не караше сърцето й да прескача. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Не е била влюбена в него?

Донахю кимна.

— Искаш ли да ти нарежа месото, момче?

Усмихнах се през болка и забодох няколко картофа на вилицата.

— На мен не ми сподели това. Каза, че е щастлива.

— По-скоро се е правела на силна. Или пък е искала да разбере дали не си променил решението си. Дали още я обичаш. Както и да е, бях спрял да се тревожа, че ще се нарани сама. Не съм и подозирал, че някой може да й причини такова ужасно нещо.

— Всички я обичаха, Майк.

— Тогава защо? — попита ме Донахю и удари с юмруци по масата. Порцелановата чиния подскочи. Бирата се разплиска. — Защо тогава я пращам в Дъблин в ковчег?

Оставих ножа и вилицата и отместих чинията.

— Нямало е нищо общо с Колийн — отговорих аз. — Някой я е убил, за да нарани мен. Някой, който ме мрази.

— Кой е бил, Джак?

— Не знам. Все още. Работя по въпроса. Който и да е, е бил професионалист. Можел е да намери начин да убие мен, без да замесва Колийн. Но не това е искал.

Натопил ме е, за да се срина малко по малко. Първо с тази… загуба. После унижението. След което ще ме затворят до живот. Или ще ме осъдят на смърт. Това е бил планът.

— Да го изяде котката дано. А дяволът да изяде нея.

— Дай боже.

Замълчахме, докато отсервираха масата.

Щом пак останахме сами, погледнах тъжните очи на Майк и казах:

— Съжалявам, Майк. Аз съм този, който ти дължи извинение. Ако Колийн нямаше връзка с мен, щеше още да е жива.

35

Спрях пред „Бевърли Хилс Сън“, главният от веригата хотели на Джинкс Пул, малко след десет. Излязох от кола за двеста хиляди долара, а изглеждах така, сякаш ме бяха влачили след нея няколко километра. Дадох ключовете на момчето на паркинга и се регистрирах на рецепцията.

Служителят каза:

— Господин Морган, мисля, че жената на червеното канапе чака вас.

Беше Джъстийн.

Слава богу.

Бях толкова щастлив да я видя, че ми се насълзиха очите. Представих си как се изтягам на чистите чаршафи, Джъстийн лежи до мен, а аз усещам допира на кожата й и чувствам безгранична лекота.

Но какво правеше тук? Повиках я. Тя вдигна поглед и аз прекосих луксозното бляскаво фоайе до нея.

— Откога ме чакаш? Добре ли си?

Не можех да разчета изражението й.

— Какво става, Джъстийн?

— Просто… трябва да поговорим. С открити карти. Нищо, освен истината.

— Да се качим в стаята ми — казах аз. Извъртях глава и посочих натъртената си челюст. — Трябва да полегна.

— Вониш на бира. Да не си участвал в сбиване в някой бар?

— Нищо не ти убягва.

— Седни. Моля те. Няма да отнеме много време.

Това не звучеше добре, каквото и да беше. Отпуснах се на канапето до Джъстийн.

— Кажи-речи съм в кома. Може би е по-добре да поговорим утре.

— Изисква се минимално усилие на мозъка ти.

Погледнах я. И тя ме фиксира с очи. Обичах Джъстийн. Обичах я.

— Когато миналата седмица се видя с Колийн, преди да заминеш за Европа… какво се случи?

— Обядвахме в „Смити“. Трябва някъде да имам касова бележка. Не ми остана време да прегледам трансакциите по кредитната ми карта.

— Спа ли с нея?

— Божичко. Не прави това. Аз подлагал ли съм те на разпит някога? Не можеш ли просто да ми имаш доверие?

— „Доверие“ ли каза? Ще приема, че това значи, че не е било просто обяд. О, Джак — тя поклати глава.

Протегнах ръце напред.

— Ако не ми вярваш за това, какъв смисъл има изобщо? Как бихме могли да изгладим отношенията си, ако ми нямаш доверие?