Заподозрян № 1

На рампата беше паркиран тир, а някакъв тип товареше палети в каросерията с мотокар. Двама чернокожи пушеха на тротоара, после хвърлиха фасовете си в канавката и се качиха в кабината на големия камион. В пет следобед микробусите и камионите извършваха последните си разтоварвания за деня в тази търговска зона на стоки за бита. Вратите се затваряха, а хората си тръгваха след края на работния ден. Двадесет минути след като бяха застъпили за наблюдение, Дел Рио чу по улицата зад тях да се приближава мотоциклет и после моторът угасна. В огледалото за задно виждане видя някакъв мъж да слиза от мотора, а после да изчезва в сляпото петно на колата.

Дел Рио чу задната врата на автомобила да се отваря.

Извърна се рязко и видя някакъв тип със сребърночерна каска да се намества на задната седалка. Беше на около тридесет, рус, със сини очи, висок един и шейсет, стегнат. Мускулите прозираха под тениската му.

Това трябва да беше балетистът.

Пичът протегна ръка през седалката и каза:

— Аз съм Крисчън Скот. Скоти. Как я карате?

Дел Рио стисна ръката му.

— Рик дел Рио. А това е Емилио Круз. Помощникът ми.

— М-да, от време на време му помагам да сритаме нечий задник. Радвам се да се запознаем, Скоти.

— Аз също. Това ли е мястото? — попита той, сочейки към склада на „Червената котка“.

— Според информаторите ни — да.

— Проверихте ли го?

— Нее, само гледаме как пада боята. Би трябвало да затворят след около половин час.

— Имате ли нещо против да поразузная малко?

— Нямаш проблеми — каза Дел Рио.

Скоти изскочи от колата. Докато пресичаше, в походката му се забелязваше леко пружиниране. Отиде до товарното депо на „Артемус“ и викна нещо на водача на мотокара.

Той му посочи едни метални стълби, Скоти му помаха, извади телефона си, изтича нагоре по стъпалата и отвори вратата.

— Не знам дали е гей — каза Дел Рио. — Като че ли малко подрипва, като ходи.

— Басирам се на стотачка, че този Скоти е бил ченге.

— Защо реши така?

— Познавам повече от хиляда ченгета. На такъв ми прилича.

— Тогава ще си задържа парите и ще го попитам — реши Дел Рио.

Минаха още петнайсет минути — на Дел Рио започваше да му става неспокойно, че човекът се беше забавил твърде дълго, и се зачуди какво ли знае Джак за него и как се предполага Скоти да се впише в екипа, — когато той се появи зад ъгъла с лист хартия, навит на руло в ръката му.

Огледа се на двете страни за коли, пресече и седна обратно на задната седалка.

— Питах за работа — ухили се той. — Ето я молбата ми. Поразходих се малко из мястото.

Вътрешно Дел Рио се смееше, но не го показа. Хлапето беше умно.

— Какво видя там?

— Много добра охранителна система. Имат камери на входовете и скрити микрофони на прозорците. Микробусът трябва да е онзи, който търсим. Бял е, а от едната страна ужасно издраскан. Паркиран е в североизточния ъгъл. Стараех се да не привличам прекалено много внимание, но се разходих покрай него.

— Брей, доста неща си свършил за петнайсет минути, човече — обади се Круз.

— Хайде да разкараме това возило за петдесет хиляди долара оттук. Направих снимки — каза Скоти и показа телефона си. — Може би ще успеем да съставим някакъв план за действие.

31

Вкарах ламборгинито в малката алея към къщата си и прокарах ключа през четеца. Железните врати се плъзнаха встрани и тогава видях залепеното на входната ми врата предупреждение. Не се намирах достатъчно близо да го прочета, но знаех какво гласи.

„ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ЗАПОВЕД НА ПОЛИЦЕЙСКОТО УПРАВЛЕНИЕ НА ЛОС АНДЖЕЛИС.“

Изключих двигателя и поседях така няколко минути, опитвайки се да си представя как брат ми е повел Колийн по стълбите под дулото на пистолет. Виждах го как притиска оръжието в гърба й и влиза в къщата с нея. И после вече не можех да я съзра.

Толкова извратен, толкова покварен ли беше Томи, че наистина да убие Колийн? Честно казано, не знаех.

Излязох от колата, минах по тесния вътрешен двор покрай оградата и слязох на плажа. В пет следобед слънцето все още блестеше силно. По това време вчера някой беше подготвял Колийн за последния път, който щеше да измине.

Тръгнах на юг покрай бреговата линия и подминах две огромни къщи и една мъничка, която бе устояла на брокерите на недвижими имоти и булдозерите. Четвъртата къща беше хибрид между викториански и модерен стил архитектура, с висок силует и просторна веранда.

Там живееше Боби Нютън.

Тя списваше колона в жълто издание, беше кралицата на най-горещите новини около знаменитостите и бивша съпруга на някакъв тип от Уолстрийт, от времето, когато е живяла на Изток. Седеше на верандата си с коктейл в ръка и вдигнати на парапета крака. Носеше разкопчана риза над яркорозови бикини, бяла козирка, втъкната в русите й къдрици, и тъмни очила, а на лявото й ухо беше закачено безжично устройство.

Говореше и наблюдаваше вълните.

Повиках я, а тя свали краката си и се изправи.

— Боби, може ли да се кача? Искам да говоря с теб.

— Аз ще сляза — отговори тя и каза на онзи, с когото говореше: — Ще ти се обадя по-късно. Трябва да затварям.

Сложи питието си на верандата и слезе по няколкото дървени стъпала до плажа, хванала се здраво за перилата.