Заподозрян № 1

Можех да й опиша доста добре живота си, ако използвах картата от белези по тялото си, но не го направих. Не и този път. Мислех си да й разкажа някоя футболна история, нещо забавно, но в този момент се чу музикална мелодия откъм дневната. Телефонът на Джинкс звънеше.

— Няма да го вдигна — заяви тя.

— Добре.

Когато звънна пак, вече наистина уби настроението ни. Затворих плъзгащата се врата, но мелодията пак се чуваше, щом телефонът звънна за трети път.

— Може да е… Нека просто вдигна. Веднага се връщам.

Загледах се в разбиващите се вълни, когато Джинкс отвори вратата. Харесвах я и се наслаждавах на вечерта, каквото и да представляваше тя — среща или просто опознаване. Мислех си да й кажа, че бих могъл да накарам мобилния й телефон да изчезне, че мога да й демонстрирам известния си пас и да го запратя в океана.

Реших, че би се засмяла.

Но после я чух да казва от съседната стая:

— Моля те, просто ми го кажи… О, не. Не. Идвам веднага. Не пипай нищо.

Като се върна на верандата, Джинкс изглеждаше паникьосана.

— Още някой е бил убит в моя хотел, Джак. Още един мъж е умрял.

108

Стоях с Джинкс на втория етаж в предната част на хотела пред стая „Фелини“. Тя нямаше най-доброто разположение, нито беше от най-скъпите, но разполагаше с достъп откъм стълбището на фоайето.

Стреснатият млад мъж, който стоеше с нас в коридора, беше управителят на хотела, господин Ноулс. Лицето му беше зачервено, долната му устна трепереше, а очите му бяха подпухнали.

Надникнах зад него в стаята и видях сцената на извършеното убийство, която беше достатъчно ужасяваща, че да потресе едно хлапе с диплома по хотелиерски мениджмънт. Тя потресе и мен, а аз бях преживял война.

Някакъв мъж лежеше мъртъв, тялото му беше простряно отчасти на леглото, отчасти на пода. Ръчно измайсторена гарота с дървени дръжки се беше впила в гърлото му толкова здраво, че артерията се беше спукала. Кръвта на жертвата се беше разплискала по неоправеното легло още преди да умре.

— Това е господин Албърт Сингх — каза Ноулс. — Регистрира се в един през нощта. През целия ден на вратата му светеше лампичката „Не ме безпокойте“. Не е поръчвал нищо допълнително.

Господин Сингх изглеждаше на двадесет и няколко. Беше облечен с тесни боксерки и бяла тениска. Имаше халка на пръста на протегнатата му ръка.

— Госпожо Пул, обещах да ви изчакам — казваше Ноулс, — но ето ви вече тук. Дойде ми в повече, госпожо. Това са ключовете ми за достъп. Ще изпратя униформата си, но сега трябва да се прибера вкъщи…

Докоснах го по ръката и го прекъснах.

— Господин Ноулс, аз съм Джак Морган от Детективска агенция Private. Работя за госпожа Пул. Моля ви да ми отделите минутка. Разкажете ми какво се случи.

Отговори ми с пронизителен крясък:

— Че аз откъде да знам? Камериерката почукала на вратата. Не получила отговор. Влязла и заварила това.

Старите хотели, дори онези, които са били реновирани възможно най-модерно, не са проектирани с представата за съвременните охранителни мерки. Ако убиецът е действал, както би се очаквало, трябва да е избегнал камерите. Сигурно беше невъзможно да се обезопаси този хотел и да остане отворен. Ако господин Сингх беше убит по същия начин, както останалите петима мъже, предполагах, че е наел проститутка. Малко след като тя си е тръгнала, той е пуснал убиеца в стаята си. Може би е бил шофьор на лимузина, който се е представил за техник от хотела, който проверява някакъв теч, или пък за човек от охраната. Повечето гости биха го пуснали вътре.

Полицията работеше по случая и ние не им се пречкахме. Но също така не им бяхме помогнали. Ние имахме недоказана теория.

И, общо взето, нямахме друго.

Подобно на Ноулс, и на мен ми се искаше да се откажа. Съжалявах, че съм поел случая. Съжалявах, че съм подвел Джинкс.

— Джинкс, трябва да се обадим в полицията — казах.

Тя беше захапала юмрука си. Не бях сигурен, че изобщо ме беше чула. Извадих телефона си и съобщих за престъплението.

После се обадих на Дел Рио.

— Тъкмо ти звънях — каза той. — Имаме гореща новина по случая с хотелския убиец. Ела бързо. Искаме да поговориш с един човек. Някой, който се нуждае от убеждаване.

109

През прозорците на стаята на покойния Албърт Сингх виждах ясно входа на хотела. В алеята към „Сън“ се стичаха полицаи, а сирените на още прииждащи коли огласяха булевард „Саут Санта Моника“.

Сложих ръце на раменете на Джинкс и я погледнах в очите.

— Ще ти се обадя възможно най-скоро. Ще се справиш.

Не исках да я оставям сама, но Дел Рио спешно имаше нужда от мен. Трябваше да отида.

Излязох от хотела през задния вход, изкарах колата си от паркинга и поех по Пета улица. Намерих Дел Рио и Круз в една осеяна с боклук уличка на име „Върдин Плейс“. Разположена на половин пресечка по-нататък от „Кинг Еди“, „Върдин“ се виеше между сградите и служеше за паркинг на собствениците на кварталните заведения. Магазините бяха вече затворени и улицата беше пуста.