Заподозрян № 1

Круз ме посрещна в началото й. Зад него Дел Рио държеше под прицел чернокож мъж на около четиридесет години, който седеше на земята с ръце на тила. Намираше се в положение, което наричахме арест а ла Private.

— Джак, представям ти господин Тайсън Кийс — каза Дел Рио.

Кийс не ме погледна. Очите му бяха приковани в купчината боклук няколко метра по-нататък.

След като беше говорил с охранителя от клуб „Хавана“, Дел Рио беше докладвал. Онзи му беше казал, че Кийс е углавен престъпник, от свирепите, и че знае името на убиеца на клиентите на проститутките.

— Господин Морган, господин Кийс не желае да говори с нас. Уведомих го, че ако не ни каже кой е убил онези мъже, ще му пръсна черепа, но фирмената ни политика изисква преди това да поискам твоето позволение.

Приведох се към Кийс.

— Господин Кийс, никой няма да съобщи в полицията за изстрели, идващи от това място. Наясно сте с това. Но ето нещо, което не знаете. Господин Дел Рио няма какво да губи. Той има рак. Ще бъде мъртъв, преди отново да стигне до затвора.

Пренебрегнах слисаното изражение на Круз и продължих:

— Ракът ти е с метастази, нали, Рик?

— Да, Джак. Вече съм в мир със себе си. Готов съм да си ида по всяко време.

— Това ли ви трябва? — попита Кийс. — Името на убиеца на онези мъже? Аз помислих, че искате от мен да си призная, че аз съм го направил. Абе, и аз искам да разкарате онази откачена кучка от улиците.

— Чакай малко — прекъснах го. — Жена ли ги е убила?

— Ти глух ли си, бе? Ми да, определено е жена. Докато моята женска беше в пандиза, я чуках. Мислех си, че между нас има нещо, но тя не харесва мъже, ясно? Мамка му, направо мрази мъжете. Една нощ, както си спях, опря закачалка за дрехи във врата ми. Бутнах пистолета си в ухото й. Казах й, докато преброя до три, да се е разкарала от живота ми. После чух, че някой от нейните ебачи е умрял от жица. Глейте, през нощта, в която онзи е бил убит, взех Кенди от „Морска панорама“. Тя ме извика лично, без да мине през агенцията. Използва ме като неин шофьор, чувате ли ме добре? Има нещо сбъркано в това.

— Как е цялото име на Кенди? — попита Дел Рио.

— Ще ме пуснете ли, ако ви кажа?

Дел Рио свали пистолета.

— Кармелита Гомес. Работи в оня кубински клуб от десет до четири, така че, нали се сещате, да може да вмъкне още някой друг тъпкач допълнително…

Круз се наведе, така че очите му бяха само на сантиметри от лицето на Кийс.

— Къде можем да намерим госпожица Гомес сега?

110

Круз и Дел Рио бяха в колата пред мен и ме принуждаваха да се движа с прилична скорост, докато карахме на север към Долината.

Докато шофирах, диктувах бележки по случая на магнетофон. Описах събитията в хотела и последното развитие по случая. Фактите, такива, каквито ни бяха известни, започваха да придобиват смисъл.

Карън Ричи, жената в инвалидната количка, която беше дала информация на Круз, уреждаше срещите на компаньонките. Тя беше разказала на Круз, че един шофьор на лимузина знае кой е убил клиентите от хотелите и че е получила тези сведения от приятелката си, бившата компаньонка и настояща гардеробиерка Кармелита Гомес.

Круз беше разпитал Гомес и тя му беше дала грешна информация.

Сега имахме следа, получена от първия съпруг на Ричи — Тайсън Кийс. Той беше прибрал Гомес от срещата й с Артър Валънтайн, мъжът, който беше убит в хотел „Морска панорама“ миналата година.

Ако Кармелита Гомес беше убийцата от случаите в хотелите, беше ясно, че е имала лесен достъп.

Двадесет минути след като оставихме Кийс, открихме името на Гомес на пощенска кутия на улица „Стаг“, пред една от направените по калъп, кремави на цвят, къщи от комплекс от средна класа постройки.

Къщата на Гомес беше навътре от улицата, оградена от неголям двор. Към нея се извиваше малка алея от „Стаг“, която продължаваше покрай оградата към площадка от дясната страна и свършваше с гараж в задния двор.

Круз и Дел Рио отбиха в алеята, а аз паркирах на улицата.

Излязох от колата и ги настигнах на входа, а Дел Рио мина отзад. Извадихме оръжията си и двамата с Круз застанахме от двете страни на вратата.

Той позвъни на звънеца и след малко лампата на верандата светна.

— Кармелита Гомес, аз съм Емилио Круз. От миналата вечер.

Не получи отговор, така че пак пробва:

— Погледни през шпионката, Кармелита. Знаеш, че не съм ченге. No seas tonto. Не бъди глупава. Не ме карай да изритам вратата.

Зад къщата се чу мотор на кола. Видях светлините на фарове. После всичко се случи много бързо.

111

В един момент Рик вървеше към задната врата. В следващия се залепи към една ограда от колове, за да не бъде смазан от стар шевролет „Импала“, който се понесе през моравата и профуча покрай колата на Круз, паркирана на алеята.

Круз се хвърли от стъпалата на входа и заедно с Дел Рио се втурна към служебната кола. Гомес сякаш ускори за секунди до сто километра в час, но аз успях да видя лицето й, когато импалата ме подмина на две колела.

Тя не изглеждаше уплашена. Изглеждаше устремена.

— Да извикам ли полиция? — викна ми Дел Рио.

— Да — изкрещях.