Заподозрян № 1

Бях в Афганистан и превозвах ескадрон до базата, когато една ракета беше разпорила корема на моя хеликоптер CH-46 и беше отнесла задното витло, запращайки ни към земята.

Спускането беше ужасяващо. Машината пропадаше надолу в черната нощ като във водовъртеж.

Аз се опитах да я изкарам от вихъра с надеждата да успея да приземя хеликоптера изправен… и като по чудо стана. Докато аз и Дел Рио пълзяхме по пясъка, горивото се възпламени. Снаряжението избухна. Във въздуха изригна огнен стълб, който изглеждаше като зелена стена от пламъци в очилата ми за нощно виждане.

Измъкнахме се от хеликоптера невредими, но в товарното отделение, което беше понесло директния удар, бяха хванати в капан четиринадесет морски пехотинци. Беше като същински ад на земята. Мъже, които познавах, с които бях воювал, които бях обичал, бяха мъртви, но аз трябваше да се уверя, че нямаше оцелели, които изгаряха живи. Изтичах към товарното отделение, но, както правеше и сега, Дел Рио ми крещеше да спра, викаше, че машината ще се взриви.

— Джак!

Този път се обърнах към Дел Рио и му креснах:

— Трябва да разбера дали е жива!

Предницата на импалата се беше блъснала в стената челно и се беше нагънала като акордеон. Вратата от страната на шофьора беше отворена, а въздушната възглавница се беше отворила и спаднала. Гомес висеше отпусната на колана. Устата й кървеше, но все още дишаше.

Наведох се до вратата и я попитах:

— Кармелита, чуваш ли ме?

Тя примигна с очи към мен.

— Кой си ти?

— Казвам се Джак Морган, частен детектив съм. Ти ли го направи? Ти ли уби Морис Бингам? Ти ли уби Албърт Сингх?

Тя се разсмя с хриптене, може би това беше последният й дъх. Но за мен този отговор не беше достатъчен.

— Ти умираш, Кармелита. Не би искала да си отидеш, пазейки тази тайна.

Почувствах нечия ръка на рамото си.

— Кенди, Dime la verdad. Pides perdón. Кажи истината. Поискай прошка.

Тя си пое дъх и каза:

— Бог разбира. Аз ги убих. No me necesito maldito perdón.

Не ми е нужна прошка, бе педал. Те… си получиха… заслуженото…

После вдигна ръка с усилие, погледна ме в очите и ми показа среден пръст. След това лицето й замръзна, очите й помътняха и тя умря.

114

В задънената улица се стекоха линейки, а униформени полицаи слагаха барикади и нареждаха на зашеметените и изплашени жители да стоят настрана от пътя.

Сержант Джейн Кембъл ме разпитваше до моята кола. Джейн беше добър полицай, служеше от дванадесет години. Брат й ми беше съученик в гимназията и навремето бях изял много сандвичи на тяхната кухненска маса.

— Май щетите са за поне тридесет хиляди — каза сержант Кембъл, оглеждайки колата ми. — И това е само за задницата.

— Една патрулка ме блъсна, но аз съм добре. А имам и застраховка.

— Радвам се да го чуя — усмихна се тя. — Разкажи ми какво се случи, Джак.

— Дългата или кратката версия искаш?

— Започни с кратката, а после ще се върнем назад.

— Добре. Получихме информация по един случай, върху който работим. За мъже, които са били удушени в хотелските си стаи. Според теорията ми са били убити, след като са правили секс с проститутка. Искахме да говорим с госпожица Гомес.

— Полицейското управление на Лос Анджелис работи по този случай.

— Ние сме наети като частни следователи от Амелия Пул.

— Тя е собственичката на „Сън“, нали? Хотелът в Санта Моника?

— Да. Днес беше убит още един от гостите на хотела й, пак удушен с тел. Тя се безпокои за безопасността на клиентите си.

— И ти мислиш, че Кармелита Гомес е убийцата…

— Преди час получихме информация, според която е тя. Отидохме до къщата й да поговорим с нея, но тя избяга… и то с бясна скорост. Незабавно се обадихме на полицията.

— И защо сте тук тогава?

— Трябваше да я последваме, Джейн. Със самото си бягство, тя ни показа, че е виновна. Не можехме да рискуваме да избяга. Видях я как се врязва в стената. Дори не се опита да спре. Ще видите, че по пътя няма следи от гуми. Това беше самоубийство.

— Значи сте получили информация, преследвали сте вашата заподозряна и сега тя е мъртва. Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Не виждах друг начин. И все още не виждам.

— Емилио Круз — каза тя и го посочи с брадичка. — Той казва, че госпожица Гомес си е признала предсмъртно.

— Така е.

— Ще свидетелстваш ли за това признание?

— Да.

— Ще възникнат въпроси. Ще те помоля да не напускаш града, Джак.

— Непрекъснато ми го повтарят. Трябва ли да се притеснявам за обвинение в пътни нарушения или нещо такова?

— И защо? За да се обадиш на Феско и да ги уредиш? Само си оправи стоповете на колата — каза ми тя. — И поздрави Томи от мен.

Преместих колата до мястото, където Дел Рио и Круз изчакваха в тяхната кола с включен двигател.

— Приключи ли вече този ден? — попита Дел Рио.

— Да. Добра работа свършихте, и двамата.

Пожелах им лека нощ и подкарах счупената си кола към автострада „Холивуд“. По това време на нощта щеше да ми отнеме само двадесет минути да стигна до Хенкок Парк.

Откакто ме бяха пуснали от затвора, бях прекарал всяка свободна минута да премислям, проучвам и наблюдавам.