Заподозрян № 1

Заобиколих масата, която беше отрупана с кашони с документи и камари с боклуци, и продължих към светлината, идваща от вратата към всекидневната. Надникнах иззад рамката и видях една по-голяма стая.

Клей Харис стоеше с гръб към мен. Ръцете му бяха вдигнати нагоре, а в едната от тях все още държеше пистолет. Гледаше напред към брат ми, който беше насочил своето оръжие в гърдите на Харис.

— Том, какво правиш? Това е тъпо. Няма да кажа нищо за онова момиче — казваше Клей.

Влязох в стаята, стиснал моя собствен пистолет с две ръце.

— Клей, пусни оръжието! — изкрещях.

— Мамка му — каза той, след като се обърна и ме видя. После метна пистолета си на един фотьойл.

В момента, в който той падна на креслото, Томи стреля последователно два пъти. Харис се хвана за гърдите.

— По дяволите — каза той, след което се свлече на колене и падна по лице на пода.

Отидох до него и проверих пулса на врата му.

Нямаше такъв.

— За бога, Том! Исках да говоря с човека!

Томи прибра пистолета обратно на колана си.

— Съчувствам ти, наистина — брат ми се огледа за двете гилзи и като ги намери, ги прибра в предния джоб на дънките си. — Нещата понякога не се получават, както ти се иска. Искаше да говориш с Клей, а сега той е мъртъв.

Изправих се и го погледнах.

— Мислиш ли, че не знам какво се случи току-що?

— Беше самозащита, Джак. Това е истината. Но предполагам, че няма как да си сигурен. Дали застрелях този боклук, защото се канеше да ме убие? Или го направих, за да не ме издаде?

Томи ми се присмиваше, местеше се от крак на крак и мърдаше длани нагоре-надолу, все едно са везни и преценява тежестта на доводите.

— Дали Харис е бил опасен лунатик със зареден пистолет? Или щеше да ти каже, че аз съм го наел да убие Колийн?

Взрях се в Томи, а после отново погледнах тялото на Клей Харис. На дясната му ръка, върху месестата част между палеца и показалеца имаше възпален белег от ухапване. Следата беше толкова дълбока, че се виждаше отпечатъкът от зъбите, онзи специфичен белег, който остава, когато зъбите се врежат в плътта.

Извадих една носна кърпа от джоба на якето си — това е основният и най-важен инструмент за работа на детектива. Без да изпускам Томи от очи, взех телефона на Клей Харис.

Набрах 911.

119

Лицето на Томи беше изкривено от яд и недоумение.

— Какво правиш, по дяволите? — кресна той.

— Какъв е спешният случай, поради който се обаждате? — чух гласът на оператора.

Преправих гласа си и заговорих меко с испански акцент.

— Чух изстрели от една къща на „Сан Францискито Кениън Роуд“.

После дадох номера на къщата и казах, че влизам вътре да видя дали някой не се нуждае от помощ. Че съм намерил вътре един човек — мъж, и той е бил прострелян.

— Диша ли? — попита ме операторката.

— Не. Мъртъв е.

— Как се казвате?

— Съжалявам, но не мога да ви кажа.

След това затворих.

Томи пак ме попита какво си мисля, че правя, и повтори, че е застрелял Клей Харис при самозащита.

Не съжалявах, че Харис е мъртъв, но за мен щеше да е по-добре, ако беше жив и ако бях успял да го накарам да предаде Томи и да свидетелства, че двамата са били в заговор за убийството на Колийн.

Томи беше превъзбуден, а напереността му беше изчезнала напълно.

— Джак, да се махаме оттук. Трябва да се отърва от оръжието си.

Това беше единствената му грижа. Можех да кажа само едно нещо за брат си — той беше лайно, точно като баща ни. Насочих камерата на телефона си към белега от ухапване на ръката на Клей Харис и направих няколко снимки, за да се уверя, че съм заснел каквото ми трябваше — както ухапаната му длан, така и лицето на мъртвеца. След това излязох от къщата през отворената входна врата.

Отключих колата с дистанционния ключ и фаровете проблеснаха стотина метра по-нататък. Тръгнах по тъмния път, а Томи ме следваше.

Нямаше никакви други коли. Нито един жив човек.

Щом стигнах колата, седнах зад волана. Томи мина от другата страна и се опита да отвори, но аз бях заключил вратата. Той дръпна силно дръжката няколко пъти и после блъсна по прозореца с юмрук. Изруга ме, но звучеше съвсем отчаян. Като включих двигателя, още ме умоляваше да отворя вратата.

— Хайде де, Джак. Моля те, отвори ми. Знаеш, че само се бъзиках. Ясно ти е, че той щеше да ме застреля. Знаеш, че беше нищожество.

— Разкажи това на ченгетата — отговорих, смъквайки прозореца няколко сантиметра. — Ти си много убедителен, Томи. Те ще бъдат тук след няколко минути. А може и да тръгнеш пеша. Има шанс да се измъкнеш.

— Джак, не можеш да ме оставиш тук. Хайде де. Не го прави. Ще им кажа, че си бил тук. Ще им кажа, че ти си го направил.

Вдигнах отново прозореца и излязох на пътя, който и в двете посоки се простираше поне три километра в нищото.

Щом излязох на „Копър Хил Драйв“, се обадих на Ерик Кейн и му разказах какво се беше случило.

После изслушах какво имаше да каже моят обучен в „Харвард“, но обигран на улицата адвокат.

120