Заподозрян № 1

— Защо искаш да говориш с Клей? — попита Томи.

Клей Харис работеше за баща ми като детектив и когато аз поех Private, се водеше на заплата при нас.

Не го харесвах, но беше много добър в извършването на наблюдения. Можеше да следи някого и да изчаква в колата с дни. Изглеждаше като безработен общ работник и се сливаше с тълпата на улицата. Освен това се оправяше добре с електрониката.

Обаче беше лъжец и измамник.

Клей Харис надписваше разписката за разходите си. Вземаше поръчки настрана. А един ден продаде компрометиращи снимки на наш клиент. И аз разбрах.

Тогава го уволних.

На следващия ден Харис отиде при Томи, който го назначи на работа.

Сещайки се за него сега, застанал в тълпата, ухилен самодоволно, докато ме отвеждат в затвора, възприех Клей Харис в съвършено нова светлина. Той не ме харесваше. Притежаваше уменията да ме нарани. Освен това не бих могъл да кажа, че беше неспособен да убие.

— Искам да говоря с Клей относно Колийн — отговорих на Томи.

117

Излязох на Петицата към планинската верига Тъхечапи, която свързваше Южна с Централна Калифорния.

Домът на Клей Харис беше на черен път в уединен район, състоящ се от отдалечени една от друга ферми, паркове и обществени гори. От картата от сателита бях разбрал, че къщата му се намираше на края на парцел от хиляда и двеста декара, който е бил определен за благоустрояване, но по-късно проектът е бил изоставен вследствие на икономическата криза от 2009. Домът му беше на три километра от всяка друга човешка постройка в околността.

Свих по Сто двадесет и шеста улица към „Копър Хил Драйв“, която ме отведе до някакъв малък търговски център, а после и до жилищен комплекс на работници емигранти. След този участък не се виждаше нищо, освен изсъхнали шубраци, ниски хълмове и горички от местни видове дървета, следвани от километри равна, недокосната от човешка ръка земя.

— Ето я нашата отбивка — казах и завих наляво по „Сан Францискито Кениън Роуд“.

Откакто излязохме от Хенкок Парк, Томи беше говорил само за себе си, разказвайки възвеличаващи истории за охранителната служба, която осигуряваше на разни звезди, и номерата, които въртяха най-големите имена. Млъкна, когато фаровете ми осветиха телената ограда и табелите, чиито надписи гласяха: „Харис. Влизането забранено“.

Щом къщата се показа пред погледите ни, намалих, паркирах на банкета на пътя и угасих фаровете.

Къщата се намираше в края на дълга алея, доста навътре в имота, и представляваше постройка тип ранчо, бяла, с тъмни первази и семпла веранда отпред. В двора и покрай оградата имаше няколко големи дъба, но онова, което привлече вниманието ми, беше чисто новият джип „Лексус“, паркиран в началото на алеята. Знаех колко печелеше Клей Харис, докато работеше при мен, и предполагайки, че Томи не беше увеличил четворно заплатата му, колата изобщо не се вписваше в сметката. Освен ако някой не му беше дал към седемдесет и пет хиляди долара.

Пресегнах се през брат ми да отворя жабката и взех пистолета си.

— Не вярвам да имаш разрешително за това — каза той.

— Да си остане между нас, става ли, младши?

Двамата излязохме от колата и се промъкнахме покрай телената ограда, прикрити от дърветата. Резето на портата беше отворено — пропуск от страна на господин Харис, помислих си. Все още бяхме на десетина метра от верандата, когато детекторът за движение ни засече.

Грейнаха ярки светлини.

Откритата земя се огласи от звук на сирена, след което последва залп от куршуми.

Харис стреляше с полуавтоматичен пистолет и куршумите свистяха между дърветата. Изведнъж стрелбата секна.

Дали не ни беше видял? Или просто стреляше в отговор на алармата? Може би си е помислил, че е някой койот. Или мечка. Или пък: „Ако сте влезли в имота ми, мъртви сте“.

— Ти поеми задната врата, аз ще мина отпред — прошепнах.

— Не, Джак, ти върви отзад.

— Добре — съгласих се.

Не беше добре.

Престрелката не влизаше в плана ми.

Всъщност точно в този момент нямах никакъв план.

118

Влизахме в чужда собственост без разрешение. Ако извиках името на Харис и той поискаше да ме застреля, можеше да се прицели по посока на гласа ми и да ме убие. Съвсем законно.

Паднах на земята и се примъкнах на лакти през двора, докато не отидох отстрани на къщата, извън обсега на куршумите. Опрял гръб в стената, се промъкнах през купчини боклук и храсталаци, докато стигна задната врата на къщата.

Държах пистолета с двете си ръце и отворих с крак вратата. Пантите изскърцаха и аз влязох в някакво антре. Очаквах да ме посрещнат куршуми или поне да чуя някаква заплаха, но нямаше нищо такова.

Във вътрешността на къщата светеше лампа и аз се отправих натам. Опипвайки стената, за да не се блъсна в нещо, аз се придвижвах напред покрай окачени на куки дрехи, камари вестници и цели кули от прибрани в кашони празни бутилки бира. Клей Харис беше от хората, които не изхвърлят нищо.

От антрето се влизаше в малка, тясна кухня. На масата и в мивката бяха струпани тенджери и тигани. Боклукът вонеше. В другия край на стаята имаше врата, която водеше към трапезария.