Заподозрян № 1

— Имаш ли нещо против да отидеш на басейна с чаша вино? Така си те представих преди малко.

Тя отново се засмя.

— Ами да видим. Аха. Случайно имам една отворена бутилка. Изчакай само секунда.

Чух тракане на чаши и лая на нейния прибран от приют за бездомни кучета питбул. След това чух да се отваря плъзгащата врата и после нейния глас:

— Готова съм. Какво си си наумил, Джак?

Започнах да говоря, удивен от онова, което излизаше от собствената ми уста. Вероятно телефонът ни осигуряваше онази интимност и отдалеченост, от които се нуждаехме и двамата, за да успеем най-после да обсъдим какво бях сторил и защо.

— Искам да разбереш, че аз осъзнавам, че направих нещо лошо. Не мога да се оправдая, особено пред теб, но можеш да ми вярваш за това, че съжалявам, Джъстийн. Не бих могъл да съжалявам повече.

— Престани да се обвиняваш за смъртта на Колийн, Джак. Направил си каквото си направил, но не ти си я убил.

Джъстийн ми каза колко много е харесвала Колийн и че разбира чувствата ми към нея.

— Мислех си, че вие двамата сте скъсали окончателно. Но после се оказа, че не сте. Не и в действителност или поне не още. Това ме нарани, Джак. Мисля, че би наранило всекиго, но аз вече го преживях.

Благодарих й за това, след което тишината се проточи прекалено дълго и аз й разказах за Клей Харис, за начина, по който Томи го беше убил, и че той в момента се намира в затвора.

— Доколкото познавам Томи, полицията няма да успее да докаже нищо — каза Джъстийн. — Ще каже, че е купил колата за Клей, за да плати по-малко данъци, или нещо такова. Ще каже, че е излязъл само да покара. Обзалагам се, че Томи наистина е купил колата на Харис. Не мога да си представя Клей да влиза в шоурум на „Лексус“ в Бевърли Хилс. Просто не виждам как ще стане. Томи ще се измъкне и от обвинението в убийство. Ченгетата ще са наясно, че той е убил Клей, но никога няма да открият оръжието. Ти не можеш да свидетелстваш срещу него, а той не може да свидетелства срещу теб. Патова ситуация.

Въздъхнах.

— Джак, вече не ти се сърдя.

— Хубаво.

Бях на ръба да й кажа, че искам да отида при нея, но тя каза:

— Трябва да затварям, Джак. Имам да разхождам кучето, да изчистя сандъчето на котката и да изтъркам фризера. Може дори да си направя маникюра. А ти по-добре поспи. Ще се видим утре сутринта.

— И аз имам да свърша някои задачки на живот и смърт. Смятам да пусна една-две перални.

— Направи го — разсмя се тя.

Пожелах й лека нощ.

Какво друго можех да сторя?

127

Джъстийн изведе Роки да потича. Имаше нужда да се раздвижи повече и от него, искаше скоростта да изкара напрежението от тялото и ума й.

Половин час по-късно двамата с кучето се връщаха по „Уедърли Драйв“ и вървяха нагоре по пътеката към красивата й старинна къща. Тя беше построена през 1930 година като постройка за каретите и имаше прекрасни детайли в архитектурен план.

Освен това къщата излъчваше чувство на неизменност, много различно от това на модерното жилище, което беше закупила заедно с Джак преди няколко години.

Тук нямаше океан, който да я приспива вечер, но пък се чуваха други звуци, които харесваше не по-малко — децата, които караха колелета по тротоара, пръскачките, които поливаха ниско окосените морави, смехът от пуснатите телевизори, който се чуваше от дневните стаи на къщите от нейната улица. Всичко това я караше да се чувства уютно и на мястото си.

Джъстийн нахрани Нефертити и Роки в кухнята и отиде да затвори вратите на шкафа, които беше отворила, когато Джак й се обади и я придума да прекара с него известно време на разговор и питие.

Десетте отделни вратички на кухненския й бюфет бяха надписани от вътрешната страна от горе до долу. Бяха използвани различни писалки от различни ръце, които бяха оставяли знаци, разказващи семейната история на фамилията Франк, три поколения от която бяха живели тук, преди тя да купи къщата.

Вратичката, която разглеждаше сега, имаше надписи от 1940 година: беше се родило бебе — Елинор Луис Франк. Около името на малкото момиченце бяха нарисувани звездички. Една година по-късно в гаража бе влязъл нов автомобил „Пакард“. Джон и Джулия се бяха сгодили. Сол бе заболял от детски паралич на десет. В килера се бяха родили кученца. В задния двор бе имало сватбено празненство. А някакъв братовчед, Рой Лойд Франк, бе заминал на война.

Джъстийн затвори вратичката.

Животът й беше хубав. В това нямаше спор. Имаше собствен дом и хубава работа, а личният й живот се развиваше, както тя искаше.

В този ден тя беше осигурила нов случай на агенцията — двадесет и четири годишна манекенка беше наследила цяло състояние от вече покойния й осемдесетгодишен приятел милиардер. Семейството на починалия мъж искаше Private да проучи жената.

От този случай щяха да паднат пари, а беше работа от типа „от девет до пет“. Без престрелки. Без гангстери. Без някой да бъде бутнат от ръба на скалата. Тя смяташе да се наслади на тази задача и докато не й останеше време да си почине, работата щеше да запълва дните й по един хубав и удовлетворителен начин.