Заподозрян № 1

Чуха се много викове и полицаите подгониха мъжете. Двама от тях побягнаха, а другите вдигнаха ръце. Служителите на реда заловиха и четиримата и ги закопчаха с белезници на асфалта.

Пуснаха ново видео, този път на мъж в костюм, който стоеше на обозначен с официална емблема подиум. Според надписа на екрана мъжът се казваше Брайън Нелсън и беше директор на Отдела за борба с наркотиците.

— Полицейските служители, взели участие в тази операция, спасиха много човешки животи днес… — казваше той пред камерите.

Телефонът ми звънна, аз отместих поглед от телевизора и видях името на Феско, изписано на екранчето. Какво пък има сега, по дяволите? — помислих си аз и вдигнах.

125

Моят стар приятел само в добрите времена, началникът на полицията Мики Феско каза:

— Джак, пусни си телевизора. Дават нещо, което ще искаш да видиш.

— Гледам го. Изглежда Отделът за борба с наркотиците е прочистил улиците от голямо количество незаконно придобити лекарства.

— Точно така, приятел. Не съм споменавал нищо за твоята роля в тази работа. Това искаше, нали?

— Да. Не искам никакви заслуги. Не казвай нищо на никого, никога.

— Слушам, Джак. Отделът е опиянен от успеха. Този микробус само дето нямаше голяма червена панделка на капака. И тя не му трябваше. Навсякъде е пълно с отпечатъците на хората от фамилия Ноча. Дали можем да хванем Кармине, не знам, но този удар определено няма да му е от полза. Може би ще получи инфаркт. Или някой ще го очисти. Можем само да се надяваме.

Разменихме по още някоя дума за добрия край за Америка и тогава Мики каза:

— Между другото, радвам се, че са свалили обвиненията за убийството на Колийн. Държах Тенди и Зиглър под око през цялото време. И също не искам никакви заслуги, но се надявам, че смяташ, че полицията се е отнесла с теб справедливо.

— Нямам оплаквания — отговорих.

Нещо изпиука в ухото ми и погледнах кой се обажда.

И точно когато си мислех, че в тялото ми не е останала и капка адреналин, получих пристъп на паника, виждайки, че ме търси Кармине Ноча.

Наркотиците му бяха загубени. Клиентите му щяха да подивеят, а полицията държеше хората му в ареста. Казах на Феско, че ме търсят спешно и го поздравих за участието му в удара на ОБН.

После отговорих на другата линия. Докато казвах „здравей“ на Кармине Ноча, се молех на Бога да не знае, че аз стоя зад всичко. Ако знаеше, значи се обаждаше да ме предупреди да си уредя сметките.

— Чул си за злополучната ни среща с ОБН.

Тонът на гласа му не ми подсказа нищо.

— Тъкмо го видях по новините. Много кофти, Кармине.

— Ти нямаш нищо общо с това, нали, Джак?

— Не, разбира се, че не.

— Трябваше да попитам.

Последва дълга пауза, през която слушах как кръвта ми бучи доста обезпокоително. Ноча заговори отново:

— Федералните твърдят, че са наблюдавали базата ни за прехвърляне на стоката. Мамка му, може пък някой да е пропял и хората на Марзулос да са разбрали. Да са им го подшушнали. Във всеки случай, мога да виня само себе си. Можеше да уредя прехвърлянето да стане и на друг обект, но това място е наше и досега не сме го замърсявали. Можем да влезем и излезем бързо, и да се върнем обратно на магистралата за нула време. И да скрием микробуса, докато не успеем да го нарежем за скрап. Или поне така си мислех. Както и да е, проблемът си е мой, Джак. Обаждам се да ти кажа да задържиш хонорара си.

Дали беше вече безопасно да си поема дъх?

— Искаш да задържа хонорара от шест милиона долара?

— Изкара микробуса от склада без произшествия, нали така? Предаде ни го. Даде ни имената на онези, които го откраднаха. Изпълни задачата си и аз ти се отплащам. Така стоят нещата между нас.

Проклятие.

Класически случай на „имам една добра и една лоша новина“.

Ноча ми имаше доверие. Всъщност, той ми казваше, че сме като братя. Че и при крадците има чест… при крадците и морските пехотинци. Шестте милиона долара в сметката на агенцията бяха символ на това, че Кармине и аз сме приятели. Не исках никога повече да чувам за Ноча, но не вярвах да извадя такъв късмет.

Той затвори, както го правеше винаги — внезапно.

Без да каже „довиждане“.

126

Оставих телефона и се опитах да овладея шока от разговора с Ноча. Зачудих се дали наистина съм в безопасност. Ако Мики Феско успееше да не ме замеси в удара на Отдела за борба с наркотиците. А може би беше само въпрос на време, преди някой от главорезите на Ноча да ме причака в някоя тъмна уличка.

Исках да се обадя на Джъстийн.

Исках да чуя гласа й. Исках да й разкажа за Ноча и за моя брат близнак, който беше затворен за умишлен грабеж и подозрение в убийство.

Номерът на Джъстийн бях поставил на бързо набиране под номер едно. Слушах сигнала и си представях, че ще успеем да се свържем. Надявах се да си е вкъщи и да пие чаша вино до басейна. Надявах се да ме покани да отида при нея.

Джъстийн вдигна на третото позвъняване.

— Не затваряй, госпожичке. Сериозно ти говоря.

Тя се разсмя.

— Добре, хвана ме.

Каза, че чисти хладилника си. Че това е първата й свободна вечер от около месец насам и има да свърши някои работи из къщи.