Затворникът на рая

Килията представляваше тъмен и влажен правоъгълник с пробито в скалата малко отворче, през което нахлуваше студен въздух. Стените бяха нашарени с грубо издълбани знаци, оставени от предишни квартиранти. Някои от тях бяха отбелязали имената си и разни дати или бяха оставили други следи, доказващи, че са съществували. Някой си бе дал труда да надраска разпятия в мрака, но небесата явно не ги бяха забелязали. Железните решетки бяха покрити с ръжда, която оставяше следи по ръцете.

Свит на разнебитеното легло, Фермин се опитваше да прикрие голотата си с парче изпокъсан плат, което по всяка вероятност служеше едновременно за одеяло, дюшек и възглавница. Сумракът бе обагрен с бакърен оттенък като диханието на гаснеща свещ. След известно време очите свикваха с този вечен здрач, а изостреният слух започваше да долавя леките движения на нечии тела сред литанията от капчуци и ехтежи, донасяни от въздушното течение, което се процеждаше отвън.

Фермин бе прекарал в килията половин час, когато забеляза в другия й край някаква неясна форма, едва видима в тъмното. Стана и бавно се приближи да я разгледа: оказа се мръсен брезентов чувал. Студът и влагата вече го пронизваха до кости и въпреки че вонята, която се носеше от изпъстрения с тъмни петна вързоп, не обещаваше нищо добро, Фермин реши, че той вероятно съдържа затворническата униформа, която никой не си бе направил труда да му даде. А ако имаше късмет, може би дори щеше да открие вътре одеяло, с което да се постопли. С тези надежди коленичи пред чувала и развърза възела, който стягаше единия му край.

Когато разтвори брезента, мъждивата светлина на газените лампи, примигващи в коридора, разкри нещо, което в първия миг взе за лицето на един от онези манекени, с които шивачите рекламират костюмите на витрините си. Смрадта и последвалото я чувство на гадене го накараха да осъзнае, че това не бе манекен. Покрил с ръка носа и устата си, той дръпна настрани останалата част от чувала и бързо заотстъпва назад, докато не се блъсна в стената на килията.

Трупът, доколкото се виждаше, бе на мъж на неопределена възраст — някъде между четирийсет и седемдесет и пет години, — който надали тежеше повече от петдесет килограма. Дълги чорлави коси и бяла брада покриваха значителна част от изпосталелия като скелет торс. Костеливите ръце с дълги закривени нокти напомняха крака на граблива птица. Очите му бяха отворени и роговиците им изглеждаха смачкани като презрели плодове. Устата му също бе леко отворена и черният, подут език се подаваше между гнилите зъби.

— Свалете му дрехите, преди да го отнесат — обади се един глас от килията, която беше от другата страна на коридора. — Никой няма да ви даде други до следващия месец.

Фермин се взря в сенките и съгледа две блестящи очи, които го наблюдаваха от койката на отсрещната килия.

— Не се бойте, клетникът не може вече никому да навреди — увери го гласът.

Фермин кимна и се приближи отново до чувала, като се чудеше как точно да проведе тази операция.

— Прощавайте — прошепна той на покойника. — Почивайте в мир и дано Бог ви приеме във вечната си слава.

— Беше атеист — осведоми го гласът отсреща.

Фермин кимна отново и реши да не се церемони повече. Студът, пропил килията, го пронизваше до кости и сякаш загатваше, че тук любезностите са излишни. Затаил дъх, той се залови за работа. Дрехите излъчваха същата воня като мъртвеца. Трупното вкочанясване вече бе напреднало и да съблече тялото се оказа много по-трудно, отколкото бе очаквал. Когато официалните одежди на покойника най-сетне бяха свалени, Фермин отново го покри с чувала и го завърза с един моряшки възел, с който не би се справил дори великият Худини. Най-сетне, пременен с разнищената и смрадлива затворническа униформа, той отново се сгуши на леглото, като се чудеше колко ли души са я носили преди него.

— Благодаря ви — рече най-сетне.

— Няма защо — отвърна гласът от отсрещната килия.

— Фермин Ромеро де Торес, на вашите услуги.

— Давид Мартин.

Фермин свъси вежди. Името му звучеше познато. В продължение на почти пет минути преравяше паметта си за отгласи от миналото, докато най-сетне му просветна. Спомни си следобедите, прекарани в едно кътче на библиотеката на улица „Кармен“, където ненаситно бе поглъщал една поредица от книги с дръзки корици и заглавия.

— Кой Мартин, писателят ли? Авторът на „Градът на прокълнатите“?

В мрака се разнесе въздишка.

— Никой вече не уважава псевдонимите в тая страна.

— Простете моята нетактичност, но аз обожавах книгите ви. Интересът ми към тях бе почти научен. Именно затова зная, че всъщност вашата ръка е държала перото на знаменития Игнациус Б. Самсон…

— На вашите услуги.

— Е, господин Мартин, удоволствие е да се запозная с вас, макар и при такива злощастни обстоятелства, защото от години съм ви голям почитател и…

— Хей, влюбените гугутки, ще млъкнете ли най-сетне? Тук някои хора се опитват да спят — изръмжа един сърдит глас, който като че ли идваше от съседната килия.